Ах, морето... ах, морето в мен остава

Била е психично болна момичето, случва се.

Аз си имам своя теория, защо животът и е прегазил.
В дневника си тя няколко пъти казва, че майка и настоява да пише. Бурната слава- кино, поетични семинари се отразават зле на всеки. Още повече на толкова крехка възраст.
Ако не бяха тези фактори щеше да преодолее по-лесно и човешката завист и намаленото поведение.
Мое мнение.

Анонимен №1 не мисля,че е била психично болна,а по-скоро е имала много,много ранима душа.

Анонимен №2-"бурна слава" казваш?Не мисля така...Първото официално издаване на нейната стихосбирка бе години след смъртта и.Слава сред връстниците си може би...властна майка-да,но и една хипер чувствителност,намерила отдушник и изливаща се на воля в стиховете и.

Чувствително и ярко дарование! Какви психически проблеми?!Ама че глупости!Нали такива като Анонимния са допринесли за смъртта на невероятно талатливата Петя, която днес щеше да е една от най-ярките ни поетеси!

Анонимен №3,тъй като имах редкият шанс да я познавам преживе,бих казала,че днес тя не би могла да напише тези стихове...просто защото човешката злоба и хули са в пъти повече от тогава,а това морско цвете не устоя тогава,а сега -сега не би разцъфтяло изобщо!!!

Към Савлена-Винаги има надежда да оцелее човек. Самоубийството не е правилното решение!Вярвам, че едно приятелско рамо, две -три по- насърчителни думи, казани навреме можеха да я отклонят от пропастта, към която се е била запътила.

Анонимен №4 безспорно е така.Самоубийството не е изход,нито решение...Понякога приятелите или са "далеч",или не са били на точното място и време,за жалост в този случай.:(

п.п./защо ли си мисля,че авторът на коментариите-особено последните два, е един и същи?!?/

Аз съм автора на коментари номер 2 и 6. А ти да не си булката на Кръстю Лафазанов? Много здраве!!!

Не,не съм...Елена Лафазанова,която също бе от класа на Петя.Запознах се с Петя при други обстоятелства...писала съм в блога си.
Мерси за здравепожеланието !Дано да е искрено и от сърце.;)

Разбира се, че пожеланията са ми искрени. Историята на всеки самоубиец е покъртителна. вярвам, че в това има пръст дявола.
Живота е дар и трябва да се живее. Наскоро прочетох статистика за това, колко самоубийци има във всеки голям град за една година. Това ме покърти. Всеки самоубиец носи своите разочарования и липса или даже повече- безнадеждност във живота.
Ние като хора, създадени по образ Божий, сме длъжни да състрадаваме за тези души.
Чувала съм хора ,прекарали ужасите на войната , гладували заедно със децата си и колко голяма е жаждата за живот, точно в такива моменти. И колко уважаваме хората минали през някакъв катарзис и излезли от него по-силни и по-обнадеждени.
За времето на авторитаризма беше върховен позор да си с намалено поведение.Днес това не би отчаяло никой. Днес хората се вкопчват за "имането". Когато превърнем добрия стандарт в мания, тогава губим своите деца. Парадоксално, но факт. Едно дете може да има всичко и пак да чувства празнота в себе си.
Чудя се... дали някога, когато хората раждаха толкова деца, колкото даде Бог, щеше някой да се замисли за самоубийство. сред общата глъч и врява, чинното уважение на по-старите, добрите християнски традиции, децата са били далеч по-щастливи. аз нямам статистика, но едва ли тогава на някой и на ум му е минавало за самоубийство.
Това е, което исках да кажа.
Ако на някой му е омръзнал живота- нека първо мине през изпитателен срок. да излезе на улицата и да даде къшей хляб на някой просяк. да отиде в планината и да заживее в колибата на някой беден човек. Някъде далеч, далеч от цивилизацията, да му помага в ежедневито, да чисти, готви и пере. да пасе животни ако има, да прекара така известно време- месец, два и после да видим, дали пак ще иска да умира.

Ето сега вече,драга ми Анонимна,схванах вашата теория,която впрочем е почти идентична с моята по въпроса за самоубийството.С тази разлика,че аз,ако зависеше от мен де,не бих ги пратила високо в планината и да живее в колиба и т.н.,а просто да отиде в болницата в онкоотделението и после в родилното.Нека види там борбата за живот и в двата случая.Нека и поостане като болногледач,пък дано и се зареди от тяхното желание за живот.И си мисля,че намеренията му да се лиши от това най-висше благо ще се изпарят.Лично мое мнение...дали, защото доста любими хора съм изгубила в живота си,независимо от усилията на медицината,техните лични борби и нашата подкрепа,но краят им все пак дойде по естествен път...Не оправдавам самоубийците,не...само моето твърдение е,че в повечето случаи са хора с много,много раними души и лабилна психика,които в определен момент са останали без почва под нозете си и подкрепата на близките,на приятелите.А дали се намесва Дявола или Съдбата така решава,не мога да си позволя да коментирам,особено в нейния случай.
Благодаря ви още веднъж за искреността и благопожеланията към мен.Именно в тези тежки мои дни имам нужда от това.Впрочем,не само аз,а и повечето средностатистически българи.

И на мен ми стана доста кофти, че почнах да правя анализи.
Моля за прошка майка и и сестра и.
Не е за моята глава, това, което се случва.
Аз също обичам морето и макар, когато ходя там да съм със семейството си и гледам да готвя 3 пъти на ден, защото не можем да си позволим да ядем в ресторанти... та мисълта ми е, че морето ми действа и на мен, когато се върна поне седмица тъгувам.
Чух за Петя, когато бях на 15 и поне 2 седмици бях като в транс.
Хиляди въпроси- ама защо така, защо, защо, защо....
Бях толкова впечатлителна, че сякаш "идваше при мен".
Сега знам, че мога да се моля за душата и. казвам често-Боже упокой душата на твоята рабиня- Петя, прости и всяко съгрешение, волное или неволное и я вземи в твоето царство. Амин.

Амин...Аз мисля,че Той отдавна е опростил делата,а душата и е приютил в лоното на най-обичните си и свидни чеда.

За Петя http://ela-lafazanovi.com/forum/index.php?PHPSESSID=e0049afc2a92b04c5b8cf1e63f5cb0e7&topic=313.0