Спомените често ни връхлитат, рязко и спонтанно.Дума,жест или предмет асоциативно ни връщат назад във времето и като с магическа пръчица ни телепортират там на онова място и време,и емоциите напират в нас.Те за жалост често са носталгични и тъжни,но пък са си наши-преживени и споделени с приятели и близки.Удивително нещо е човешката памет.Помним дати,факти,събития,изравяме всички детайли до подробност, дори и аромати...Ето и аз днес се понесох на крилата на спомените,прочитайки статията на MadWizard.Беше декември 1983г. и тогава бях студентка във Варна в сегашния ТУ,а тогава ВМЕИ.Тогава общинската управа бе организирала един Коледен базар в морската градина в алеята пред Казиното.Сега му казват Коледария,а тогава си бе просто базар.Имаше какви ли не стоки и сергии.Като се започне със залежалата стока от тогавашните Корекоми,преминем през задължителните щандове за екзотични плодове,текстил и парфюмерия, и завършим с павилионите шатри с греяно вино,дъхав пелин и чироз, печен на скара.Ден или два преди да потеглим всеки за своя роден край,ние състудентите и приятели си нарекохме един петък, след часовете и заветните подписи преди сесия,да посетим тази своеобразна палитра с коледно настроение и врява.Уговорихме се всеки да направи своите покупки-подаръчета за близките и след час време да поседнем на чаша пелин и чироз –ей така преди раздяла.
Аз естествено похабих времето си първо да разгледам всеки павилион и после да пазарувам корекомски лакомства за племеничката ми Надя/на 2г./,бутилка хубаво вино за мама и тате и нещо като сувенир за батковото семейство.Няма да споделям сега как с изтръпващи пръсти от студа и от главоломно стопяващите ми се финансии,подавах банкнота и получавах насреща си поредната ценна покупка.Внезапно дочух детски плач и хлипане от храстите /в морската градина все пак бе тържището/.Озърнах се и видях един малчуган на възраст около 4-5г.Изгубил се и плачеше за мама...Опитах се да изтрия нослето и сълзичките му с носна кърпичка,но той продължаваше да блика и като че ли сега вече забелязан ,децибелите се вдигнаха леко.Хванах го за ръчица и започнах да го разпитвам поне за адреса си.Тогава нямаше така зачестилите обири по домовете и почти всяко дете на неговата възраст декламираше точния си адрес.Но той малчото, като че ли не го знаеше или бе забравил от притеснението и уплахата.
Нямаше мобилни телефони,а в морската градина единственият стационарен телефон бе в ресторант Казиното.Поведох го натам,но той не искаше да помръдне от уютното си скривалище-храста.Тогава взех едно от лакомствата ,купени за племеничката ми-шоколадово джудже ,обелих станиола и му го подадох.Е,тогава вече спряха хълцанията и той послушно тръгна с мен.Последващите минути вече бе притихнал и ми се бе доверил,а аз му говорих успокояващо,как ще се обадим на едни добри чичковци/МВР/,които ще намерят мама.Така и стана-на 10-тата минута колата със синя лампа бе пред Казиното и поеха детето.Обаче то като ревна с нови сили,задърпа якето ми-до там стигаха ръчичките му и не ме пускаше.Е,нямаше как и аз влязох в дежурната кола,гушкайки го в скута си.В дежурната стая майката вече ни очакваше не по-малко разтреперена и уплашена от синчето си.И воала-хепи енд!Обаче,аз изпущах прощалната вечеря на групата си...И с цялото си младежко нехайство и дързост,помолих дежурната кола да ме върне обратно на Коледното тържище.Учудването по лицата на колегите и колежките бе неописуемо и комично,когато колата със синя лампа спря пред тях,а те насядали на пейките с чаша пелин и зяпнали уста,видяха мен да излизам от тази кола,придружена от милиционер.Доста се посмяхме после с тях,коментирайки ситуацията....
Обаче тази случка има и продължение...През лятото в най-тежката и гореща сесия,аз с натопени крака в един леген ,за да се разхлаждам,наобиколена с учебници и справочници,учех за изпит по съпромат,един от най-трудните изпити,когато на вратата на квартирата ми се позвъни.Изцопках от легена и заситних на пети ,за да отворя вратата.На среща ми милиционерът от въпросната случка и една женица зад него,а до тях чувал от ония белите с преплетени синтетични нишки.Оказа се,че майката има бостан с дини на село и ето сега иска да ми благодари за добрината.Адресът и името ми е останал там в милиционерското управление в документите за описаното събитие...След два дена същата тази групичка от състуденти дружно посетиха квартирата ми и „поляхме” с вкусни дини резултатите от изпита.
Не знам за вас,но аз отдавна вече не вярвам в дядо Коледа.Обаче вярвам все още в човешкото състрадание и доброта.Вярвам също,че когато сториш добро някому,то утроено се връща, на теб самия или близките, все някога и по най-неочаквания начин.
Весели,изпълнени с топлина и добрина празници!
