Ах, морето... ах, морето в мен остава

Ей, хора, чувате ли ме? Имам си последователи и мои фенове. Интернет ме е разцъкал като прана риза или аз сега досущ като катерица сбирам своите дири из мрежата . Явно на хората им се харесват моите стихове и случки от живота ...

И това го открих едва тези дни. Представяте ли си ?!? Ето ги и дирите ми : ТУК и ТУК и ТАМ. Колко ли още ще отркия незнам...

Николай Лилиев е написал в далечната 1911г.: "Кръгозори надвесени и сплътени тъми. Ръми, есен е.

В глухи жалби унесени, ние бродим сами. Ръми, есен е."

Колко тъга и колко красота можеш да побереш в едно стихче? А в една снимка? Ето и моята колекция от снимки, събрана от ТУК, на тема "Есен". А дали е тъжна, пъстроцветна или усмихната, преценете сами:

Привет на всинца ви!Отдавна, доста отдавна не съм писала в блога си, но си има причини. При това хиляди. Но най-важното е, че не съм ви забравила и че вечер дори и за минути време надничавм и при вас. Ами това е...Няма да изпадам в излишни подробности и ще вървим напред.

А това е едно стихотворение от една сравнително непозната поетеса,но ми хареса и реших да го постна и тука:



Здравей,

Прости ми, ако се натрапвам,
но думите – изписват се сами...
От гърлото ми ще излязат грапави
и нетипични, може би.
Излъгах те, когато ме попита
дали те искам. Казах – „не“,
а „да“ – напираше нескрито...
Потиснах го. От гордост бе.
Обичам те.
Побърквам се от ревност,
несигурност, желание и страх.
Не се нуждая от любов „на дребно“,
с такава цял живот живях...
Признавам ти – по теб съм луда!
И мисълта ми все към теб лети.
Но нямам сили да те губя
и нямам време за игри....
Не си готов за всичката любов
на някаква си луда романтичка.
Усещам го... Не си готов!
Но те обичам! Това е всичко...

автор : Румяна Симова

Пълзящите хора ги има навред.
Те нямат проблеми, но имат късмет.

Пълзящите хора не се разпознават.
Те нито си взимат, нито си дават.

Пълзящите хора дори да грешат,
поука не вземат, а твърдо мълчат.

Пълзящите хора от себе си бягат.
Те легнали ходят, а прави си лягат.

Пълзящите хора са пречка жестока.
Краят не спазва на началото срока.

Пълзящите хора добре се вкопават,
но готови подмоли не щат да признават.

Пълзящите хора са с остри уши,
не вярват във истини, вярват в лъжи.

Пълзящите хора са много на брой.
Изправен - предател, пълзящ си герой.

Пълзящите хора не виждат небе.
Земята е майка, пръста е сърце.

От пълзящите хора ти се пази.
Крещят мълчаливо, болят със очи.

автор:Валентин Йорданов
източник-тук

П.П.Предполагам сте попадали и в такива ситуации в живота си, когато ви се е налагало да изберете в кое положение да сте - да пълзите ниско и сигурно "по земята" или да сте изправени срещу ударите на бурята? Не?!? Е,на мен ми се е случвало и все още ми се случва...Защото не съм от породата на охлювите. Навярно и за това някои от "пълзящите" изтриха скайпа ми и телефонния ми номер, а пък други от хипер безгръбначните направо минават на отсрещния тротоар, ако ме видят на среща си? Та аз, макар и все още изправена, не хапя! :)

Пораждането на този колаж бе инспирирано още на първи прочит от ето това стихотворение:



Не съм те срещала. Не те познавам.
Не зная руса ли си или тъмнокоса,
но иска ми се да ти бях задала
болезнените няколко въпроса.

Дали това били са първи трепети
и първо влюбване - жестоко като рана?
Младежът после смачкал е сърцето ти,
но спомен жив след него е останал.

Или той женен бе и те измами,
разказвайки, че бракът му е грешка?
Във чуждите постели, по таваните
горели сте от страст. И... шах със пешката...

А може би в законно брачно ложе,
де любовта изместиха тревогите,
внезапно бурна нощ начало сложи
на нов живот? И две деца били са вече много...

Каква е истината - няма да узная.
И... по-добре. Тя нищо не променя.
Харесва ми така да си гадая...
Сценарии, измислени от мене.

Любов било е. От романите - красива,
която двама дУши, две комети
внезапно сля. За да засвети жива
звездица малка и безименна - детето.

Не те познавам и не съм те мразила.
Напротив! Господ здраве да ти дава!
От своето дете си се отказала...
Благодаря за жеста! Майка ме направи!

автор:laramaylin (Нина Чилиянска)
източник

Това стихотворение ме вдъхнови да направя ето този почти графичен колаж , базиращ се на една анимирана снимка.

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

автор: Веселина Атанасова

Любовта си облякох в мълчание...
всяка ласка за нея спестих
и заключила свойто страдание,
да се влюбя отново не бих...

Няма болка... ни страх... ни предателства...
тъй на себе си не измених,
и спести си днес свойте ласкателства,
свят без нея спокоен открих.

И недей се надявай на отговор,
този път е към мен изгорен,
аз съм с дявола сключила договор
и сърцето оставих му в плен...

автор:krasini (Красимира Касабова)

След известна профилактика на сърцето и душата си и след една болезнена равносметка на необозримите очаквания и фактите в реалността от една дълготрайна полу-реална, полу-виртуална връзка , аз направих своя избор или по-скоро взех правилния завой по пътя към ПРИЯТЕЛСТВОТО, като през рамо намигнах лекичко, с ъгълчето на окото си, на ЛЮБОВТА, оставяйки я там сама на оня житейски кръстопът.

Защо ли? Дълга история...Всеки или почти всеки е правил поне веднъж в живота си такъв мъчителен избор.

Както и да е...Вече излизам от оная летаргия на самосъжалението и унилото настроение, които неизбежно ни връхлитат , когато губим нещо безвъзвратно . Всъщност губим ли го? Нима изобщо могат да се заличат спомените? Едва ли...

И после-нима губейки едно чувство или измамно усещане /за любов?/същевременно не ни се дава шанса да спечелим нещо друго? Или онази първичната биохимия и тръпка постепенно изкристализират в едно друго по-зряло и трайно усещане за сигурност и доверие, което наричаме простичко-ПРИЯТЕЛСТВО. А всъщност дали ще е само чисто безплътно приятелство? Или може би някъде там в душите ни продължава да тлее въгленчето, което някога е било огнена жарава?

Да,явно и други са били подвластни на тези размисли и съмнения , щом се е родило и това стихотворение на Камелия Кондова :

Приятелско

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш „влязох в релси“.
Отдавна, както казваш, „Няма празно“.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим…


автор:Камелия Кондова

Нужно е време,
За да разбереш тънката разлика
Между преплетени ръце и оковани души...

Да осъзнаеш,
Че любовта не е вечно упование,
А човекът до теб - сигурност за цял живот...

Да прозреш,
Че целувките не подпечатват договори,
А подаръците не означават обещания...

Да срещаш пораженията си с вдигната глава
И смел поглед - силен като голям човек,
А не раним като малко дете...

Да разбереш,
Че пътищата се проправят днес,
Защото земята утре е несигурна за градеж...

Нужно е време,
За да разбереш, че дори
Топлите лъчи на слънцето изпепеляват,
Стоиш ли дълго под тях...

Така, че
Посади сам цветята в градината на душата си -
Не чакай случаен букет...

Накрая ще видиш, че можеш да оцелееш...
Че си наистина издръжлив,
Че си действително силен,
Че си истински ценен...

И ще се учиш,
И ще научаваш нещо ново
При всяко сбогуване...

Veronica A. Shoffstall

П.П.Все още търся себе си и слепвам късчетата на сърцето...За това и стиховете тук и сега са малко тъжни, малко странни, но пък целебни.

Любов ти плачеш!
Плачеш ли наистина?
Ти плачеш!
И сълзите ти са черни -
навярно от молива под очите ти.
Наистина ли ти е тъжно?
Знаеш ли,
ти пак си същата, съвсем еднаква си-
а аз съм друг, а аз съм друг.
Любов.
Ти плачеш - аз не вярвам на сълзите ти,
не вярвам на ръцете ти, на устните,
на тялото не вярвам и на думите.
И нищо, нищо няма да ти кажа
на тръгване от теб.
Как да повярвам на теб?
Ще ме научиш ли?
Как да изтрия с устните си-
устните на всички, които си целувала?
Как да отскубна с пръстите си-
пръстите на всички, който са те прегръщали?
Как да премахна с думите си-
думите на всички, които са те викали
фамилно, весело по име?
А името ти е почти измислица.
Прости любов!
Аз тръгвам по стълбите
с това автоматично осветление
на светло-тъмно-светло-тъмно
под странното взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ.
Усмихвай се. И аз ще се усмихвам
А може би пак ще се срещнем някога
на някоя безлична древна улица,
вечерните ни уморени погледи,
и може би тогава ще сме истински
и ти, и аз.

Автор Недялко Йорданов

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледа подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена,
но и утрото не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача над жестоко рамо.
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

стих: Блага Димитрова

Някой ден сърцето ми ще се превърне в камък
Откъснат от света ще тлея в своя замък
И няма да крещя, да вия до забрава.
Когато разбера,че някой ме предава.
Ще бъда властелин на самотата своя,
и може би дори ще избера покоя.
Пред хаоса на любовта...
Някой ден...,но не сега!

Стюърт Дарк

"Завинаги"-Борис Солтарийски



П.П.На пук на всеобщото великденско веселие и пролетно настроение,аз избрах тази песен и този стих,защото са в унисон с вътрешното ми усещане...:(

Доста се чудих, дали да публикувам това мое стихотворение, бликнало изведнъж в мен при спомена за един скъп човек, който на тази дата /31 януари/ щеше да има рожден ден.
Обаче се престраших...Ето го:



Подари ми наниз перли от мечти
красиви,да и неосъществими, уви!
Подари ми и още куп обещания,
остави ми ги като едно завещание .

И в последния си пулс на сърцето,
самотното, изстиващо и клетото,
то тупаше с мисълта, макар и сама
да докосна поне една обща мечта.

Мечтата,оная нашата и планирана
и в безсънните нощи щрихирана .
Тя достигната и вкусена веднъж
сладка е-да,но без обичния мъж...

Нима от болката тъй ми присяда?
И викът на победата тъй ми засяда,
влагата блика, в очите ми извира,
топлите спомени пак в мен напират...

За нанизът наш от перли-мечти,
примамни, самотно красиви,
споделените и бленувани,
неизживяните заедно,уви!

автор:Савлена
31.01.2010г.
/в памет на един скъп за мене човек/

снимката е от тук

Ще се върна след малко, каза,
и остави вратата отворена.
Вечерта беше специална за нас,
върху печката къкреше заек,
беше нарязала лук, кръгчета моркови
и скилидки чесън.
Не си взе връхната дреха,
не сложи червило, не питах
къде отива.
Тя е такава.
Никога не е имала точна представа
за времето, закъснява за срещи, просто
така каза онази вечер -
Ще се върна след малко,
и дори не затвори вратата.

Шест години след тази вечер
я срещам на друга улица,
и ми се струва уплашена,
като някой, който се сеща,
че е забравил ютията включена
или нещо такова...

Изключи ли печката, пита тя.
Още не съм, казвам,

тези зайци са доста жилави.

автор:Георги Господинов

снимка

Нептун, трапеза вече подреди,
за слънчева усмивка се надява...
Избра покривка с гонещи вълни,
да ви посрещне, както подобава.

На чайките поръча да следят
пътя, който води към морето.
На плажовете даде огнен цвят
и оживи до глъчка бреговете.

На вятъра поръча да мълчи,
че гостите му скъпи, да останат.
Звезди като свещички подреди,
с искрящо вино си напълни каните...

С морски дарове трапезата отрупа
и засия щастлив като дете,
че скъпи гости чакаше, да счупят
проблемите натрупани - на две.

автор:Валентин Йорданов

Днес е Иванов ден. Над 300 хиляди души носят това име или производно на него. Днес имен ден празнуват Ваньо, Ваня, Енчо, Еньо, Жан, Жана, Ивайла, Ивайло, Иван, Ивана, Иванка, Ивелин, Ивелина, Иво, Йоан, Йоана, Йонка, Йонко, Йончо, Йото, Калоян . Имен ден има и моят син. Честит имен ден на всички именници! Нека със здраве и чест, с усмивка и гордост да носят своето име!

Ето и моят поздрав към тях с този клип по песента на Богдана Карадочева "Иване,Иване":
Иване, Иване / Video.Data.BG


А ето и текста за любителите на кареоке:

Не разбирам отдавна
за какво ли се мислиш.
За герой вероятно
от любовен роман.
Дон жуан да играеш
така ти се иска,
а пък всъщност си само Иван.

И защо се стараеш,
не ти ли ясно?
Посивял си скучен,
като празен екран.
А мансардата с блянове
вече е тясна,
тя отдавна е само таван!

Припев: /2x/
Иване, Иване! (2)
Спасение няма, щом си с
пръстен към мен прикован!

И какво да направя,
вече девет години
с теб делим увехтелия
сватбен диван.
И редовно притопляме
чувства изстинали
на котлона с един реотан.

И какво ми остава
да тръшна вратата,
да избягам от този
панелен капан,
но така ли си бяга
човек от съдбата
и от своя единствен Иван

Припев:... /2x/

източник на текста

СУРВА, ВЕСЕЛА ГОДИНА,

СУРВА, СУРВА ДО АМИНА.

НОВАТА ДА ВИ ДАРИ

МАЛКО ПОВЕЧЕ С ПАРИ!

С ПЕСНИ КЪЩА ДА Е ПЪЛНА,

РАКЛИТЕ СЪС ТЕЖКА ВЪЛНА,

А ГРАДИНИТЕ СЪС ПЛОД,

С РАДОСТ И ЩАСТЛИВ ЖИВОТ,

С РУЙНО ВИНО, С МЕДОВИНА -

ДРЕБНА ЧЕЛЯД ДА Е ЖИВА,

ДА УЗРЕЕ КЛАС НА НИВА,

КОЛКО ПЯСЪК И ЗВЕЗДИ,

ЗЪРНО ТОЛКОЗ ДА ПЛОДИ,

ТА ЗА ВСИЧКИ ХЛЯБ ДА ИМА,

ЩОМ НАСТЪПИ ЛОША ЗИМА,

А ЗА МЕНЕ ПО ПАРИЦА,

ЗА БОНБОНИ И ХАЛВИЦА...

СУРВА, ВЕСЕЛА ГОДИНА,

СУРВА, СУРВА ДО АМИНА!


ТЕКСТ ЙОРДАН СТУБЕЛ

СНИМКА ИНТЕРНЕТ

Подир броени часове всеки от нас заедно с най-близките си и обичани хора,ще наобиколиме трапезата ,отрупана или не, с 3,5,7,9 постни гозби и плодове.Не ще липсва и питката или Бъдника,както и баницата с паричка и късмети,навярно ще има и чаша червено вино.Преди да пристъпим към тях обаче,редно е да се помолим за здраве,за късмет,за щастие и дълголетие,както за нас самите ,така и за ближните ни.И още нещо-да бъдем по-добри и по-устойчиви към изкушенията телесни.Та ето я и молитвата ми към Бог:

ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА!


ДА СЕ СВЕТИ ТВОЕТО ИМЕ;


ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО;


ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ,


КАКТО НА НЕБЕТО, ТЪЙ И НА ЗЕМЯТА;


НАСЪЩНИЯ НИ ХЛЯБ ДАЙ НИ ДНЕС;


И ПРОСТИ НАМ ДЪЛГОВЕТЕ НИ,


КАКТО И НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА НАШИТЕ ДЛЪЖНИЦИ;


И НЕ НИ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ,


НО НИ ИЗБАВИ ОТ ЛУКАВИЯ!

АМИН!

ВЕСЕЛИ И СВЯТИ ПРАЗНИЦИ!

Край!Точка!И последната папка с проекти от трудовата ми 2009година е подредена,подпечатана,подписана и експедирана.Вече мога с чиста съвест да си отдъхна и посърфирам в нета през работно време,поне през оставащите 2 часа.Последните за тази година/в работно време де:)))/.Вече мога и да си събера мислите ,да подредя на лист хартия "постното" си меню за постната ми трапеза за утре-Бъдни вечер и в други ден-Коледа.Защото независимо от добрата професионална работа и успехи,финансовите еквиваленти са нищожни,да не кажа и близки до нулата.Нулата по Целзий.Добре,че поне не е по Фаренхайт/-273/,защото още по-горчив ще е залъкът и вкусът му.А за някои фирми баланса им гравитира около нея.Ние поне взехме голям процент от полагащата ни се редовна декемврийска заплата,сиреч 12-та.Не,не е цялата,но за сметките и поне 3 или 5 постни гозби ,както е в поверието и традицията стигат.За 7 или 9 не стигат.Това е положението-"пари нема действайте!".Измислиха и нов икономически термин-"междуфирмена задлъжнялост".Ние имаме да вземаме хонорари,други пък имат да ни дават хонорари.Тези пък други имат да вземат заплащания на строително-монтажни дейности и материали от завършени обекти...Верижна реакция.Ситуацията ми напомня репликата от филма "Куче в чекмедже":"Тате ще ми купи колело,ама друг път...".
И все пак има у колегите една усмивка, макар и с ъгълчето на устните и леко кривичка,но я има.Има го и задоволството за добре свършена работа от вече материализираните резултати от нашия труд през годината.Има я и надеждата за по-добра и по-успешна идна година.И дано тя-надеждата никога не умира.

Да си жена и да работиш е трудно, но да работиш и да гледаш деца е още по-трудно.
Има една история за майка на три буйни момченца, която един летен ден след вечеря си играела с тях на „полицаи и разбойници" в задния двор.
Едно от децата „гръмнало" майка си и извикало:
- Бам, убих те.
Тя се проснала на земята и понеже не се надигнала веднага, един съсед изтичал да види дали не се е наранила при падането.
Когато съседът се навел над нея, преуморената майка отворила едно око и рекла:
- Шт, тихо. Не ме издавай. Това е единственият ми шанс да си почина.

Из „Най-хубавото накратко"