Отмина Гергьовден. Агнетата или плешките, или дроб-сърмите са вече изядени и чашите с червено вино изпити. Аз не съм нито яла, нито пила, но това е друга тема. Изяла съм си порцията някога...На село Ружица, Ямболско.
Предупреждавам хората, търсещи веселбата и разтухата да не продължават да четат по-надолу! Статията ми ще е сериозна и доста тъжна....
В нея ще се говори за срещата ми със смъртта...но не онази восъчно бледата и бездиханната, а онази, в която прозира живец в очите на полускелет и силата на духа, както и едни непрестанни въпроси -„защо?” и „до кога?”. Както и за белезите, останали след една друга смърт, но за това после....
През седмицата ме известиха, че моята леля, която е раково болна, в последен стадий и бере душа. Т.е. тялото не толкоз, а духът и разумът се борят с последните капки живот. Реших го на момента - ще отида да си я видя все още ЖИВА, от колкото восъчна и бездиханна. Помолих приятел да ме закара с колата си до там, защото леля живее в село Ружица, Ямболско. Едно село в дълбоката и обезлюдена Странджа планина. На някакви си 10-на км от турската граница . До където има все още някакви пътища, но няма автобуси. Това е в Република България, членка на ЕС и времето е 7 май 2011г.
Речено-сторено. Уговорихме се за днес в 10,0ч да тръгнем и потеглихме. Ще ви спестя подробностите от самата среща, а и мисля , че е прекалено лично и съкровено. Аз самата все още не съм го преживяла, а и май поради това и седнах да пиша. Знам ли? Да излея емоцията си и наблюденията си от това пътуване. Та там прекарвах не едно и две лета като ученичка.Там съм си гледала и болнавото си дете, когато бургаския влажен смок и зловония го довеждаха до припадъци и задушаване.
Както и да е - леля се бе стопила до една торба кокълчета, обвити в жълтава и набраздена с бледосини венички кожица, но духът и бе буден въпреки атаките на болката. Позна ме, поговорихме си, посмяхме се/над спомените от моите и тези на детето ми лудории/ и си поплакахме...за всичко. Спирам с тези лични емоционални подробности. Трудно е за писане , а и е лично.
Сега вече ще мина на медицинска тематика.
В това забравено от медицината, държавата, че и от Бога странджанско селце, една отрудена селска жена на 74г. се бореше с нечовешките болки , т.е. тя и близките и - син , снаха и съпруг с помощта единствено и само на течен аналгин / мускулно?!?/. Кой и как и го бие ли? Ами който може и е в момента там. Няма лекар, няма медицинска сестра, няма и по-ефикасни обезболяващи, нито кой да ги предпише. А и да и ги е предписал, няма от къде да се набавят нито в това затънтено село, нито в близките градчета - Елхово или Ямбол. Нямам думи да продължа...безмислено е.
Единствено на ум и на глас пред братовчед ми после го пожелах-„Час по-скоро Бог да си я прибере , за да я отърве от тези неистови болки и мъки!” Не го заслужава - нито тя, нито близките – деца, съпруг и внук.
Та се замислих неволно над думите на братовчед ми-„да е животно-да го удариш с чук по главата,за да не се мъчи”.
Каква ирония само ? Когато ЕС ни принуждава да създаваме безстресови условия за „весели” животни за износ, а за нас хората – нищо! Или само течен аналгин и много мъка, и нечовешки болки...
Излязохме в кипрото и озеленено дворче да запалим по цигара, та белким димът скрие сълзите в очите ни. И пак да избягаме от темата и болката, заговорихме с братовчеда за близкостоящите къщи и обитатели, които познавах от миналото , в радиус от 500м.Оказа се, че от близките 15 къщи само 3 имат по един или двама обитатели, като вторият е на легло , като леля ми.
Ах, да, - имаше и поне десетина накипрени къщи, измазани и постегнати от ...англичани, инвестирали в тях преди време. Все пак мястото е химически и индустриално необременено и незамърсено - в дълбоката и тиха Странджа планина, на 10км от турската граница. Но празно и обезлюдено...
От повечето прозорци на необитаемите къщи надничаше онази другата смърт. От небитието или от необитаемото?
Когато работех на площадката на Нефтохима и после Лукойл съм виждала празните очи на промишлени и изоставени сгради и в общи линии зная за какво иде реч . А сега ? Различно е и още по-стряскащо . Къщи , в които е кипял живот, в които хората са се женили с гръмки и пищни сватби на двора, детският глъч и врява са огласяли улиците и площада на селото,сега са празни и обрасли с мъх и трева цял човешки ръст ...Без живец, без звуци...Единствено няколко пършави кучета кръстосваха площада...
На върщане в колата мълчах и лентата в главата ми ме връщаше неумолимо назад във времето и спомените. Моят приятел и шофьор в случая, се опита , но напразно, да ме разведри с въпроси за подминаващите покрай прозорците на колата селца и сгради, защото се оказа, че не е ходил по тези места до сега... Даже и спряхме до едно крайпътно люляково храстче, за да ми набере букет. Едва ли му бе до букета , а по-скоро се опитваше да ме разсее и отскубне от лошите мисли. Та там сред люляковите храсти се натъкнахме и на един от онези зазидани в пръстта танкове с насочено оръдие към Турция, с които бе осеян този регион някога.
Някога там имаше селско стопанство и гранични поделения с млади семейства, имаше училища, имаше и поминък . А сега е пустош!
Та това е положението...Видях една залязваща и умираща горда Странджа , чиито макар и малко обитатели се лекуват с течен аналгин и оцеляват просто на магия. За жалост не е единственият регион и още по-жалкото е , че мога спокойно да го обобщя - една залязваща и умираща България!
п.п.Снимката е на селцето и е от нета ,поради което е с отвратително качество. Можех с мобилният си апарат да направя, но нали се досещате, че в този момент изобщо не ми бе до снимки...
Неволно се досетих и за онези данни от последното статистическо преброяване , сочещи близо 380 обезлюдени или слабо населени български селца с по 2-3-ма самотници...БОГ да ги пази!
п.п. ново: ИМА ГОСПОД! Мислех си, че това пътуване ще е моето прощаване или последно сбогом с моята леля. Снощи или почти призори на 10 май тя се е отървала от болките и мъките. Обадиха ми се далечни, но все пак роднини, че ще ходят и ме взеха с колата, за да мога да се простя с нея и да я изпратя в последния и път. МИР НА ДУШАТА И!
