Днес имах своя имен ден и малък повод за лично тържество ,както и на размисли,ден на припряна суета в кухнята и хола,ден на трепетно очакване на телефонен звън,звън от далече и един много топъл глас...
Събудих се доста рано,без обичайното гласче от мобилката:”Време е,ставай,слънчице!”.Събудих се със свито в очакване сърце и нерви ,като огнено кълбо.След обичайните сутрешни хигиенни процедури и дозата огромно и ароматно кафе с цигара,се захванах с миксера и една уж изпитана рецепта за кекс...Следобеда чаках две приятелки да ми дойдат на гости и да си побъбрим ,както едно време.Те бяха четири приятелки всъщност ...тогава от едно време.Обаче оредяхме...Едната я съкратиха от работа и се затвори в себе си и стените на дома си.Мой дом,моя крепост...или затвор?За нея май е две в едно-и крепост и затвор.Това се случи преди две години.От тогава се чуваме много рядко,а за виждане не може и да става дума.И не ,че сме я изоставили-и работа и намерихме, таман три оферти,но тя ги отказа...Не била се „излекувала” от болката си.И на разходки сме я викали,тя пак отказваше-нямала сили да излезе ...Очакваме да се оправи скоро и да ни се обади.Някой ден...
Другата пък имала „сърдечни” терзания с либето си,които се опита на наш гръб да препише и така по-лесно да си ги разреши./Има човек,значи има и проблем./То не бяха обвинения и сплетни,клюки по адрес на трети човек и т.н.Накрая осъзна грешката си,но вече няма очи да ни погледне.Макар,че ако намери сили да каже- „Простете ми,момичета !”,ние пак бихме я приели.Очакваме я и ни липсва.
Та така,бъркам си яйцата под монотонния химн на миксера и си мисля-„Защо не звъни този проклет телефон?Защо той се бави?”.Проверявам фурната дали се е загряла,а тя ме гледа полусляпо с единствения си реотан и като ,че ли ми намига шеговито:”Ще печеш сладкиш,а?Ще печеш когато аз реша!”.Припряността и нервното присвиване под лъжичката ме мъчат,а този проклет телефон все не звъни....Изведнъж се разпищя мобилния-колеги,които ми честитят празника.Разменяме си протоколните думички и затварям.Пак поглеждам фурната,а тя унесена в някаква си нейна дрямка,е с температурата на човешкото тяло.Отчаяние се надига в мен и внезапно ме връхлита идея:”Защо ли не взема да купя нещо готово от сладкарницата?”
Зъъъннн,звъни телефона.Тичам до него и сритвам някаква табуретка по пътя си...Но не беше ти!Бяха двете ми приятелки,за които се правих на умела сладкарка.Предложиха ми,като всъщност ме спасиха,да отидем на разходка някъде и там да почерпя.Уррааа!Спасение на хоризонта!Изключих всички уреди ,облякох се припряно ,малко грим и токчета-все пак съм именичка,и се понесох с асансьора към срещата.А тя срещата мина весело и по женски бъбриво..Изненадаха ме с разкошна орхидея с цели 7 цвята.Само дето мобилния ми повече не позвъня...Нито преждеспоменатите приятелки,нито ти се обадихте...За тях знам и се опитвам да ги разбера.Но теб?Просто ти не си се сетил,нали?Работата,път,проблеми и грижи...така ще се оправдаеш после.И аз пак ще намеря сили да ти простя в очакване...
Честит имен ден от мен! :)
И прегръдка!
Златиии,благодаря ти!И аз изпращам едно силно гУш за теб!:)