Спомен за един 24 май, ама от друг ъгъл и историята на един скъп подарък




Всеки къта в сърцето си някакви скъпи и комични училищни спомени. А другите – тъжните и нелицеприятните някак си са избледняли и позабравени. Припомняме си ги едва, когато след години се срещнем със съучениците или пък ако случайно попаднат в ръцете ни ученическите албуми. Поне с мен е така, а предполагам и с вас.

Обаче днес с този мой спомен ще се върна в онази далечна и единствена учебна година, когато бях от другата страна на ученическия чин. Да, там пред катедрата с показалка и тебешир в ръка...Така се случи, че в трудовия ми стаж се мъдри една учебна година като преподавател по математика в далечната 1980-1981г учебна година.

Непосредствено след абитуриентските балове и знойното, но несполучливо кандидатстудентско лято, аз реших да отправя едно авантюристично предизвикателство пред себе си – да работя като учителка в дебрите на Айтоския балкан с деца за повечето, от които българският език бе словесно мъчение, а математиката пък някаква умствена инквизиция.

Правилно се досетихте – бяха туркоезични деца.

Тук само ще маркирам и другите житейски несгоди, с които ми предстоеше да се сблъскам. Това бяха ежедневните ми борби с битовизма – живот в общежитие, отопление с печка на дърва, поддържането на ред, хигиена и приготовлението на храна. За едно момиче на 18г. , израснало с глезотиите на ТЕЦ-а и плюсовете на големия град, преодоляването на тези ежедневни препятствия си беше направо борба за оцеляване и неописуема радост от справянето с тях, особено когато в студените нощи печката забумтеше с оня специфичен и звучен пламък, гарниран с аромат на дървесина. А аз щастлива от „победата” си , протягах премръзнали крайници към нея, за да се стопля.

Сега ще разкажа за професионалните си „победи”...


И тук ще маркирам набързо първоначалния етап на опознаване и сближаване с „моя” клас, защото освен часовете от редовната математика и кръжока на петокласниците/4 паралелки с по 22-24 деца/ и седмокласниците /3 паралелки/ , ме направиха и класен ръководител. На 5-ти Б клас. Мен ? !? Довчерашната ученичка....

Та това опознаване включваше :

1-во: визуалното им запомняне, което си бе изпитание на паметта ми. Все пак набираха ми се над 150 деца, които първоначално повечето си приличаха- момичетата в сини престилки и задължителните турски забрадки, а момчетата подстригани почти нула номер и с два чифта анцузи – един параден и един за всеки ден, но задължително тъмно сини или черни „сайлонови”;

2-ро: първи стъпки в наизустяването на непонятния за мен език, на който те си комуникираха , като чуруликащи лястовички - пред мен, зад мен , около мен. Това се случи някак си неусетно на задължителната есенна бригада, с която стартираше учебната година. В този регион се въдеше тютюн и тогава през есента трябваше да се дообират закъснелите листа - върхари. Ще пропусна острите като мачете ножове, с които умело боравеха тези деца и ще наблегна на минутките от двете почивки. Едната към 9,00-9,30ч. ( защото сутринта се тръгваше адски рано в 3,30ч) и втората вече по обеда, когато чакахме раздрънканото училищно бусче да ни извозва на порции обратно до селото. Та именно тогава аз научих какво е пенир, екмек, таушан, джевиз, домуз и много други думички от бита им. Е , по съвет на момиченцата, научих поне слухово да различавам кои точно техни речитативи са вид попържни, но не за да ги рецитирам, а да ги разпознавам, ако ги отправят по мой адрес. Все пак честта ми - учителската трябваше да се брани! За авторитет не говоря ...той се спечелва трудно и във времето.

3-то: приобщаването към колектива от учители. А той бе разделен на два лагера – местните, също туркоезични и живеещи в селото и външните, такива като мен изтърсаци без диплом за висше педагогическо образование и такива с диплом. Вече се досещате, че щом има лагери ,ще има и „военни действия”, включващи от мистериозни изчезвания на учебни пособия и апаратура до тайнствени завери срещу накой нарочен новак.

Както виждате това мое предизвикателство бе многолико и многопластово, но по-важното е, че аз оцелях целокупна и здрава, оцеляха и „децата ми”, че и на математика ги научих и над петнадесет от седмокласниците издържаха изпитите си в елитни училища в Бургас и продължиха да учат. Някой ден може да напиша и „кратък наръчник по оцеляване” в такава среда. Но сега рискувам да изпадна в многословие, а целта на постинга ми бе да разкажа за спомените ми от онзи 24 май от учителския ми период.

Вече бяха изминали почти 9 месеца с трудни и весели мигове, с комични и не чак толкоз комични моменти. Месеци на съвместен труд и занимания, разговори и спорове – в часовете, а и през време на многото екскурзии сред природата.

Та празникът започна така...

Сутринта трябваше в двора на училището да се съберем – всеки класен ръководител с децата си, за да сплетем венците за украса на училището и класната стая. Момичетата прииждаха на тълпи с огромни букети градински цветя, а момчетата пък бяха накършили цъфнали клонки и диви божури, набрани от близката гора. Само едно от моите деца още го нямаше. Казаха ми,че щяло да закъснее, защото трябвало нещо да помогне в къщи на баща си – единствения дърводелец в селото. Казах си: „точно днес ли?” И дори за миг заподозрях пъклен замисъл за съботаж на този училищен празник...

Разположихме се на две пейки в двора на училището и започнахме да сплитаме венците ,репетирайки песните за празника и изобщо веселието вече ни бе обхванало изцяло. Децата са си деца , независимо от езика, на който те говорят. И те са жадни за поне малко любов, внимание и разбиране . Получат ли ги, отварят сърцата и душичките си в отплата.

По едно време усетих, че две-три момиченца се оттеглиха от групичката и си зашушнаха нещо. Погледнах към тях, а те поискаха разрешение да отидат до тоалетните, които се намираха в сградата на училището. Все пак човещинка е...Разреших им. Подир малко обаче се върнаха с липсващото момче и някакъв пакет в бяла хартия, който неумело криеха уж зад гърба си. Направих се,че не виждам, а и не исках да ги стресирам...ако имаше нещо,те щяха да споделят. Все пак мисля,че бях спечелила доверието им. Само поздравих присъединилото се дете и продължихме работата си, която бе на привършване. След като венците бяха вече готови, почистихме района около пейките от окапалите листа и отидохме да окачим венците в училището и в класната стая. След като украсихме и стаята си, децата насядаха по чиновете си и онова закъснялото момче пристъпи с въпросния пакет към мен. Тогава обръщението на ученик към учителка бе „другарко” .Та детето промълви смутено –„ Другарко,честит рожден ден!Това е от нас- 5-ти Б ...”

Първо бях безмълвна и шашната от фактът, че са узнали рождената ми дата и второ - от самия подарък, плод на обичта им, труда и колективното им вдъхновение :



Естествено и с посвещение:



После, след като им благодарих, преглъщайки напиращите сълзи от изненада и вълнение, подробно и детайлно ги разпитах за коварния им и потаен няколкодневен план, завършил с дървената рамка, все още леко лепкава от тъмния безир и лепило. Естествено „разпитът” продължи в селската сладкарница пред чаша боза и саралия за всекиго. Идейният им проект –(рибар с мрежа) бе продиктуван от многото ми разкази за морето. Повечето от тези деца бяха виждали море само на снимка или от телевизора, докато не ги заведох на двудневна екскурзия до Варна с влака.

Този техен скъп подарък пропътува с мен много километри през време на следването ми и смени много квартири, но и до днес все още виси на стената в дома ми и ме зарежда с топли спомени.

Дай Боже всекиму!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, ЕДИН ОТ НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ И ДУХОВНИ ПРАЗНИЦИ, ТОЗИ НА БЪЛГАРСКОТО ЧЕТМО И ПИСМО!

П.П.Пускам ден, два по-рано статийката, защото точно на деня 24 май ще бъда хем "виновничка", хем малко ангажирана с абитуриентката на моя приятелка.