Ах, морето... ах, морето в мен остава

Дата на раждане - 17.10.1923.
Апостол Карамитев завършва ВИТИЗ през 1951, и бързо се утвърждава като театрална знаменитост в серия от романтични - "Ромео и Жулиета", "Дон Карлос", "В полите на Витоша", "Херцогинята от Падуа", патетични - "Маскарад", "Тревога", "В навечерието", и драматико-ексцентрични роли -
"Скандал в Брикмил", "И най-мъдрия си е малко прост", "Службогонци", "Двама на люлката", "Варшавска мелодия", "Цената", "Монахът и неговите синове", "Мария Стюарт", "Хенри Четвърти", "Кралят на книга шеста", "Еснафи".

Карамитев участва в първото българско цирково вариете, обикаля страната с рецитали на народни песни и приказки от Каралийчев, занимава се и с театрална режисура - "Машиннописци", "Аз, баба, Илико и Иларион", преподава във ВИТИЗ (Неговият студент Велко Кънев си спомня: "Той беше уникален. Нямаше разлика между това, на което ни учеше във ВИТИЗ, и това, което правеше в театъра"), участва в записите на знамените радио-пиеси като "Майка на своите деца", "Майстори", "Женитба", "Обикновено чудо" и буди сутрин децата по радиото с характерния си, топъл тембър, със занимателни приказки в сериала "Весел ранобудник".

Уви - днешните поколения не могат да видят и разберат нищо от гореизрбоеното. Преди време режисьорът Леон Даниел разказа: "Така се случи, че през последните години един млад театровед се зарови в критиките за Хамлет на Сава Огнянов. И искаше за себе си да си представи какъв е бил този Хамлет. Но не можа. Донесе статиите на мен, като на
стар театрал, да се опитам да възстановя как е изглеждал, как е играл тази или онази сцена, да си представя стила на игра... И изведнъж разбрах какво ни очаква след време, когато хората ще се питат как е играл например Апостол Карамитев. И няма да могат да разберат." За Апостол Карамитев, например, това време - уви! - дойде".

Днес по-младите могат да познават Апостол Карамитев единствено от ролите му в киното. Слава богу, че живя и работи в период, когато се правеха много български филми - и доста от тях си заслужаваше да се гледат - от наистина смешните комедии като "Специалист по всичко" и "Любимец 13", през характерните за времето "Утро над родината", "Наша земя", "Песен за човека", "Героите на Шипка", "Нощта срещу 13-ти", "Това се случи на улицата", "Двама под небето" - до върховите му постижения в "Един снимачен ден", "Рицар без броня", "Бялата стая" и "Сватбите на Йоан Асен" (цар Йоан Асен II) - все роли и филми, от които киното ни
днес е много далеч.

Ще завършим с едно откровение на Карамитев пред Северина Гьорова, написала през 1970 г. единствената засега книга за големия актьор.

"Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години. Завърших и режисура, а се захванах само с актьорска работа. И често пъти, когато трябваше да надхитрям режисьорите за да прокарам актьорскта си концепция, се
проклинах, че станах актьор. А сега, когато гледам как моите студенти се опитват да ме надхитрят, ми става и приятно, и болно, че не съм успял докрай да ги убедя в моя замисъл, че той не е станал наш общ замисъл. Но мога много добре да ги разбера".

Умира на 9 ноември 1973 г.

източник: Блогът на Sown

Поводът да напиша този коментар в блога на Док,бе една гнусна постъпка от Анонимен.Един коментар,който като грозен етикет бе лепнат, хей така на посоки.Казвам на посоки,защото ...Ами четете и ще разберете защо.

Анонимен/ти който така лесно сипеш гнусни обиди/, ако си бе направил труда да прочетеш там в началото още на блога една публикация "Заповед за уволнение" мисля ,че бе озаглавена и да кликнеш под снимката-"Преглед на целия ми профил", щеше да видиш, че този блог е на една жена. Но не,ти бързаш, нямаш време! Бързаш да излееш отровата и жлъчта си тук, да окаляш и малкото красота ,до която се докосваш .Верно снимката или т.нар. аватар не съответства на жена, но нима някъде има писани правила и канони за блогуването и оформлението на един блог?Та това е лично пространство, което ние доброволно споделяме и се доверяваме на вас читателите.Някои копират от нета, това глобално село-енциклопедия, други пък копират ,но от чуждоезични сайтове и /забележи/ влагат старание и умения, превеждайки и преразказвайки материалите си.А трети пишат, пишат по всичко и за всичко, което ги интересува или впечатли. И така-всеки е свободен да прави в своето „гърненце” своя си гозба или чорба. Също така всеки е свободен да надзърта в чуждото „канче”.Ако му хареса ,"ще опита" от виртуалните вкусотийки, приготвени със старание и вкус от блогъра , издаващи идентичността на всеки от нас.
Щом не ти харесва,щом те дразни-не влизай и не чети!И по-важното : НЕ ГО ПОЛЗУВАЙ ЗА КОШЧЕ НА ДУХОВНАТА ТИ НЕЧИСТОПЛЪТНОСТ!

/малък опит за приказка/

Имало едно време две сестри-близначки-Любов и Омраза.Близначки,но разнояйчни -Любовта била бяла и красива,нежна и добра,а Омразата смугла и вечно намусена,кисела и изпепеляваща с думите си. Родени в един дом-дома на майчината Обич и бащината Доброта,те израсли и двете под нежните грижи на майка си и вниманието на баща си.Веднъж родителите им ги изпратили на аязмото с две стомни за вода.Вървели двете момичета хванати ръка за ръка,смеели се на птичките и облачетата в небето и радостно бърборели момичешки им ти работи.Неусетно стигнали до аязмото.Водата от него бликала неудържимо и весело се изливала в малко езеро.Това езеро било с формата на огледало-овално и леко зеленясало от годините.Тогава двете сестри на шега си нарекли,навеждайки се над окото на езерото, да видят там образа на своя любим.Първа се навела Омразата и видяла своя кисел и недружелюбен лик и един гарван кръжащ около него.Втора се навела Любовта над езерцето и видяла своя лик и един бял гълъб с цъфнало клонче в клюна си.Завидяла Омразата на сестра си и рязко отблъснала Любовта към езерото.Всичко станало толкова бързо и неочаквано...Чул се само един плясък от падащо тяло и след миг езерото обгърнало снагата на давещатата се Любов.Останала само една ръка над водата-самотна ръка,зов за помощ и сестринска подкрепа.Омразата бързо се отърсила след миг от това ,което е сторила и се замислила-"Ами сега на къде?Ако се върна у дома,майчината Обич и бащината Доброта ни очакват, какво ще им кажа?"
Решила Омразата да тръгне по света,но вече сам-сама без сестра си.Тичала през планини и полета,бродела през гори и нивя,но не могла да избяга от спомена за очите на сестра си-Любовта,доверчиво отворени ,усмихващи и се.И така до днес Омразата тича сиротна и нещастна,а Любовта?Тя се превърнала в белия гълъб от предсказанието на езерото.Каца от рамо на рамо и дарява щастие и топлина на хората.Омразата само се стреми да я догони и събира белите перца от гълъба.

автор:Савлена

Кафеникавите листа бавно политаха към гладната земя, издаваха тих шум, и сякаш изчезваха някъде из безкрайното море. Алеята в парка беше цялата покрита с такива листа, а почти голите дърветата ги гледаха с тъжен и съжалителен поглед. Тук-таме някой бор се срещаше и изпъчваше гърди, готов да се пръсне от гордост. Неговите бодли бяха все така зелени, както и през лятото... Както и през пролетта. Както и през зимата. Само нещастните шишарки напускаха дома си и после, намерени от някое дете, се превръщаха я във футболна топка, я в кукла...
- Есента е хубава, нали Рик? - С тънкия си глас прошепна Томи. Наведе се леко, вдигна едно от листата. То, горкото, впечатлено от отдадената му нежност, се наклони към момчето и с любов погали ръката му.
- През есента всичко умира. Но, да, красива е.
- Умира, за да се роди отново. Виж това листо, Рик - продължи развълнувано Томи. - То ще стане част от пръстта, ще се превърне в храна за това огромно дърво.. Не, не трепери, мое малко листенце. Няма страшно. ... За това огромно дърво, а следваща пролет отново ще се роди отново. - Томи пусна листото и то леко се призими.
- Да, Томи... Горкото листо! Толкова скучен живот, нали?
- Скучен ли, Рик? То всеки ден усеща полъха на вятъра... Всеки ден го галят нежните лъчи на слънцето...
- ... Които бавно го изсушават. - Усмихна се леко налудничево Рик.
- Ах, Рик, Рик, Рик!... Нима чувствата не те убиват малко по малко...?
- Аз не чувствам, Томи.
- Обичаш ли ме, Рик?
- Разбира се.
- Това не е ли чувство? - Доволен попита Томи.
- Не.. То е по - скоро като навик. Хей, Томи, аз съм свикнал да те обичам!
Смехът на двете момчета прокънтя из празния парк. Клоните на дърветата наостриха уши, едва сега забелязаха децата.
- Рик... А ще си свикнал ли и след... десет години?
- То ме владее, Томи. По - силно е от мен. Пристрастен съм към обичта си към теб.
- И аз те обичам, Рик.
Тънка струйка вятър повдигна две от листата, приближи ги и ги постави отново на земята.
- А ще ме обичаш ли и след десет години? ... Хей, Томи!
- Не знам, Рик. Дали ще съм жив след десет години?
- Нима смъртта може да отнеме любовта ти?
- Не, Рик... Но тя може да ми попречи да ти я докажа - усмихна се момчето. - Виж Луната и Земята. И те са като нас, нали Рик?
- Да видя Земята ли, Томи?
- Да, и те са като нас... На Луната вече й е станало навик да се върти около Земята.
- А Земята е смесица от толкова много чувства!
- Дали Земята чувства, Рик?
- А дали вулканите могат да обичат?
- Прав си, Рик. Колко ли страда камъкът, когато реката отвлече сина му! Хората са толкова глупави!
- Хората ли, Томи?
- Те не обичат камъните. Те ги смятат за камъни.
- Ние сме като Луната и Земята, Томи. Земята обича... Обича дори своите камъни. - Вятърът отново погали листата с такава нежност, сякаш беше тяхна майка, сякаш беше техен баща. - Земята дава живот. А Луната е винаги с нея. Свикнала е да й помага.
- А ако Земята изчезне? Дали Луната ще продължи да се върти, и да се върти...?
- Не, Томи. Защото Земята вече няма да я има.

източник:http://forum.dechica.com/

Стъкления човек никога преди не бил идвал на Земята. Всичко тук му изглеждало толкова необичайно – дърветата, улиците, сградите... И всичко било толкова красиво и вълшебно. Той обичал всичко на Земята. Освен Вятъра. Защото Стъкления човек бил направен от крехко и нежно стъкло и дори лекия полъх можел да го пречупи на две. За това откакто дошъл тук, не бил излизал от стъклената си къщичка. В слънчев и ясен ден на чупливата му вратичка се почукало съвсем леко и внимателно.
- Кой си ти? – Попитал Стъкления човек.
- Аз съм малко дете. Няма да те нараня – отговорило тънко и невинно гласче.
- Защо си тук?
- Искам да те помоля за малко шоколад – отново се обадил гласа.
Стъкления човек отворил вратата и на прага се показало сладко момченце с червени бузки и големи черни очи. Косата му била разрошена, а дрешките - измърляни.
- Какво е шоколад? – Поинтересувал се Стъкления човек. Не бил чувал за такова нещо през живота си. – Аз никога не съм излизал от моята къщичка. Хубаво ли е навън?
- Никога ли? – Ахнало детето. – Ела с мен. Аз мога да ти покажа толкова много неща! – Въодушевено извикало то.
- Не мога – тъжно му отвърнал Стъкления човек. – Аз съм толкова крехък, че ако духне вятър ще ме пречупи на две!
- Но грее слънце! Няма страшно, ела с мен! – Усмивката на момчето подмамила Стъкления човек и той колебливо излезнал от своята къщичка. За първи път видял дърво на истинско, за първи път усетил лъчите на слънцето.
- Толкова е красиво! – Не се въздържал той.
- Ела, ела! Хайде да тичаме!
- Аз не мога да тичам – въздъхнал Стъкления човек. – Ако тичам ще се счупя.
- Тогава хайде да скачаме!
- Не мога да скачам. Ще се счупя.
- Можем да си играем... с топка!
- Не мога да играя с топка. Тя ще ме удари и ще ме счупи – проплакал Стъкления човек.
- Толкова е тъжно! Няма нищо по – весело от това да тичаш с вятъра, да подскачаш на вола, да можеш да си играеш – извикало детето.
“Там, откъдето идвам никой не си играе. Никой не се забавлява. Там няма слънце и няма вятър. Там всичко е крехко като мен.” – помислил си Стъкления човек.
- Искаш ли да си купим сладолед – продължило детето.
- Аз не мога да ям.
- Тогава... кола?
- Аз не мога да пия.
- Ах, сигурно ти е много трудно! Ела ми на гости у нас! Можем да си играем в басейнчето ми! Времето е толкова хубаво.
- Не мога да дойда у вас. Прекалено крехък съм и ако се ударя в нещо, ще се счупя. Не мога да си играя във вода, защото тя ще повреди стъклото ми.
- Тогава... Хайде да отидем в парка! Ще хвърляме корички на патките в езерото.
- Не мога, защото ще се подхлъзна на тревата и ще падна. И ще се счупя.
На детето му станало тъжно. Искало да зарадва Стъкления човек с нещо. “Сетих се!” Изплезило се по един страшно забавен начин и започнало да се смее от сърце. Стъкления човек само го гледал тъжно.
- Аз не мога да се смея. Направен съм от стъкло – обяснил той.
Стъмвало се. Детето трябвало да се прибира. Стъкления човек останал сам на улицата. Той не можел да се смее, да яде или пък да играе. Но някъде навътре в крехкото стъкло туптяло горещо сърце и това сърце го боляло. Защото нямал приятели. Защото не могъл да се смее, да яде или пък да играе. И защото толкова много хора го могат, а не го разбират.

източник: ето тук

Ще започна с великата мисъл-афоризъм на Самюел Колридж:"Лебедите пеят преди да умрат. Колко хубаво би било, ако някои хора умираха преди да запеят."
Защо именно с тази мисъл започвам ли?Сега ще разберете...
Много хора не знаят,че лебедите са моногамни птици,които живеят по двойки и никога не си изневеряват. Легенди се носят за прословутата вярност на лебедовата двойка. При смърт на един от партньорите самотният лебед сам слага край на живота си. Това са птиците, които тъгуват от загубата на своя другар като хората.От моногамността на лебедите и тяхната вярност един към друг идва и тъй наречената "лебедова песен" като синоним на вярност и любов.Всъщност произхода на този термин"лебедова песен" се корени във факта,че някога лебедите са обитавали тайгата,близо до Полярния кръг.Там честите зимни виелици и ледове са изненадвали свободните и волни птици.Когато единия от двойката се озовава окован от мразовитата прегръдка на ледовете,той издава странни гърлени звуци.Другият партньор приглася със стонове,наподобяващи тъжна прощална песен.Когато другарчето му издъхне и лебедовата им песен секне,той спира да се храни и топли с тялото си бездиханния труп на половинката си.Като малко доказателство за всичко това искам да споделя с вас едно стихотворение и един клип. АВТОР:Мила
ИЗТОЧНИК:http://shtyrkel.eu/

Защото бяха утрините ни, любими,
окъпани в сребро на езерна вода,
дърветата в мъгла шептяха нежно-сини,
и бисерни блестяха капките роса.
А езерото горско ласкав дом ни беше,
в чертозите на свят от твоите крила,
и всяка нощ се сгушвах в снежен пух, където,
все слушах как сърцето ти за мен туптя...
И светла беше семплата ни моногамност,
беззлобно смееха се птиците над нас,
но теб мечтах, тогава, още грозно пате,
безпаметно обичах те, за теб живях...
Проклет да бъде онзи час когато,
разпери в грациозен полет чифт крила,
и сипейки с пера дъга от водни капки,
в небето с мощен мах, прекрасен, полетя.
И гръмна гръм, и лавна куче от далече,
и падна тежко сред тръстиките във кръв,
прекършената шия не помръдна вече,
светът ми срути се с безжизнената плът.
Сега остана ми единствено, любими,
в небето, горе, да се вдигна на възбог,
криле да сложа, падайки да те достигна,
с последна песен да попея...От любов...

Снощи един приятел ми бе изпратил на мейла едно мъдро послание,което всеки възрастен трябва да прочете, защото децата наблюдават и правят това, което ти правиш, а не това, което казваш .Послание, което искам сега да споделя с вас:

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре да си мил с животните.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как направи любимата ми торта за мен и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.

Когато мислеше, че не те гледам, аз чух как каза една молитва и аз знаех, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме грижейки се един за друг.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорен когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъл да съм.

Когато мислеше, че не те гледам, аз научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам.


Всеки от нас-родител, дядо и баба, роднина или приятел, оказва влияние в живота на едно дете. Как ще докоснеш нечий живот днес? Просто насочи някой към това, за да го прочете и може би ще ги накараш поне да се замисли за своето въздействие върху другите.

Едно време, отдавна, много отдавна, на Земята имало само Черно и Бяло.
Хора и треви, животни и цветя, планини и гори, реки и морета били бели и черни.
И добре си живеели всички твари, те не познавали другите краски, та не тъгували за тях.
Обаче един ден се случило нещо страшно и тревожно. Скарали се Черното и Бялото, че не могли Земята да поделят. А лютата им битка отроче дала – Сивото. След всяка среща на Бялото и Черното се явявало то, та почти целия свят превзело. Сивото ставало все по-силно и мощно, та разбрали двете враждуващи краски, че никой от тях няма да властва на Земята. Но срам ги било за помощ да молят, а гордостта им не позволявала да спрат. И продължавала безумна война надлъж и нашир, и никой не отстъпвал.
Нечувана сивота била навсякъде, където Бяло и Черно се срещали.
Пропищяло мало и голямо, и виковете чак до Небесата стигнали. И чул ги Ангелът, на когото била поверена Земята. И втурнал се със своите войнства, хора и твари да избавя, но Сивото било вече силно.
Отишъл тогава Ангелът при Господа за помощ, а по белите му крила имало сиви ивици.
И чул Господ молитвата му и смилил се над Земята и всички твари, та нови краски създал – Бяло и Черно в хармония да живеят. Че ясно било – трета сила е нужна, та мир да има.
Явили се тогава Червеното, Оранжевото и Жълтото, Зеленото и Синьото, и най-накрая – Виолетовото. Коленичили пред Господа и пъстроцветна дъга около престолът Му засияла.
И рекъл им Господ:
- Идете, чеда мои, та Земята и хората да оцветите, с багри и красота от сивота и безличие да ги спасите!
На Червеното дал над живота и любовта да властва, и да оживотвори цялата Земя. На Оранжевото заповядал здравето и правдата да пази. Като дошъл до Жълтото, Той му поверил ума и радостта на човека, та да е разумен и весел. Всичко, що расте и се развива, Господ обагрил в Зелено, да се радват тварите на плодородие и изобилие. А със Синьото той оцветил небето, та да напомня за свободата и истината, та с вяра и красота да живеят хората. На Виолетовото строго рекъл:
– Иди и пази Царството Ми, защото на тебе сила и власт давам! Но с благост и почит действай, защото Милостив и Благ съм!
Научили за това Бялото и Черното, та се примолили:
– Господи, двамина бяхме, та цялата Земя не поделихме, а Ти и други като нас пращаш. Обещаваме, всичко сами ще оправим, само Земята ни не отнемай!
Та отговорил им Вечният:
- Не война и бран, а мир ще има вече! Моят Мир и Милостта Си ви давам!
И отсега нататък на Бялото било отредено на хората всичката си светлина да дава, да бъде чисто и съвършено, пълно с всички краски. Но да има равновесие, на другия край Господ поставил Черното, и рекъл му от силата си на Бялото да заделя.
И така през всички нови краски потекла Силата Божия между Черно и Бяло, та нов и чуден живот на Земята дала.
Светла и цветна станала доскорошната сивота.
И ето че по багрени пътеки черното и тъмнината на светлина и виделина ставали. И заживели хората цветно и красиво, и шарена багреница живота им изпълнил.
Минало време, а сред живите краски и пъстър живот, едничка зебрата за древните дни напомняла.


Откъс от книгата "Легенди за земята и небето"-Радислав Кондаков

Техн. поддръжка:
Здравейте - бих ли могъл да Ви помогна?
Клиент:
Ами, след известно колебание, се реших да инсталирам "Любов".
Бихте ли ме придружавали в този процес?
Техн. поддръжка:
Да, мога да Ви помогна. Готови ли сте да продължите?
Клиент:
Ами, аз не съм много обигран технически, но мисля че съм готов. Какво първо да направя?
Техн. поддръжка:
Първата крачка е да си отворите сърцето.Отворихте ли си сърцето?
Клиент:
Да, но там сега са пуснати някои други програми.
Наред ли е, ако инсталирам "Любов" докато те вървят?
Техн. поддръжка:
Кои програми са пуснати?
Клиент:
Да видим. Сега имам "Наранено-минало",
"Ниско-себеуважение" и "Завист-и-неприязън".
Техн. поддръжка:
Няма проблем. "Любов" крачка по крачка ще изтрие "Наранено-минало" от Вашата операционна система.Тя наистина ще остане в постоянната памет, но няма да нарушава други програми."Любов" някога ще пренапише "Ниско-себеуважение" с един модул на име "Високо-себеуважение". А пък "Завист-и-неприязън" трябва да бъдат отстранени напълно.
Тези програми пречат на "Любов" да бъде инсталирана правилно. Можете ли сега да завършите това?
Клиент:
Не знам как те се завършват.Можете ли да ми кажете как става това ?
Техн. поддръжка:
С удоволствие. Отидете в стартово меню и задействайте "Прошка". Повтаряйте това толкова дълго, докато "Завист-и-неприязън" не са изтрити напълно.
Клиент:
Ок, това го направих. "Любов" започна да се инсталира.Това нормално ли е ?
Техн. поддръжка:
Да, но имайте предвид, че досега имате само основната версия. Ще трябва да се свързвате с други сърца, за да получите останалите подновявания!
Клиент:
Ооопс! Вече имам грешка в програмата. Казва се:"Грешка - програмата не работи на външни компоненти".Сега какво трябва да правя ?
Техн. поддръжка:
Не се притеснявайте.Това значи, че програмата "Любов" е конфигурирана, за да върви във вътрешното сърце, но още не е стартирана във Вашето външно сърце.
В нетехнически смисъл, това значи просто: Вие трябва първо себе си да обичате, преди да можете да обичате други.
Клиент:
Какво трябва да правя сега ?
Техн. поддръжка:
Отворете директорията "Себеуважение" и маркирайте следните файлове: "Себепрощаване", "Разпознай-твоята-стойност" и "Признай-твоите-ограничения".
Клиент:
Ок, осъществено.
Техн. поддръжка:
Сега ги копирайте в директория "Мое-сърце". Системата ще пренапише всички файлове, които противоречат на това, и ще коригира някои грешни настройки. Освен това трябва да изтриете "Безкрайна-самокритика" от всички директории и след това да опразните кошчето с боклук, за да може тя да е действително отстранена и да не се появи отново.
Клиент:
Разбрах. "Мое-сърце" се пълни с нови файлове. "Усмихвам-се" върви сега на монитора ми и "Мир-и-благоразположеност" се копират автоматично в "Мое-сърце". Това нормално ли е?
Техн. поддръжка:
Понякога. При други това може да продължи по-дълго време, но всичко се случва точно когато трябва. Така, "Любов" е инсталирана и върви.
Още нещо преди да затворим: "Любов" е безплатен продукт. Дайте тези модули на всички които срещнете! Те ще ги споделят с други и много ще се реваншират с няколко готини модула.
Клиент:
Благодаря ти, Господи, за поддръжката!

Автор:неизвестен;Източник:нета

Никога не бива да забравяме, че:
- три неща не се връщат обратно -
ВРЕМЕ, ДУМА, ВЪЗМОЖНОСТ
- три неща не трябва да губим -
СПОКОЙСТВИЕ, НАДЕЖДА, ЧЕСТ.
- три неща са най-ценни -
ЛЮБОВ, УБЕЖДЕНИЯ, ДРУЖБА.
- три неща никога не са сигурни -
ВЛАСТ, КЪСМЕТ, СЪСТОЯНИЕ.
- три неща определят човека -
ТРУД, ЧЕСТНОСТ, ПОСТИЖЕНИЯ.
- три неща разрушават човека -
ВИНО, ГОРДОСТ, ЗЛОБА.

Понякога обаче, докато разберем всичко това, минава целият ни живот.

СЪВРЕМЕННА ПРИКАЗКА

Това място не беше твоят дом, но ти беше така свикнала с него, сякаш именно тук беше твоят истински дом. Тук, в тази крайпътна таверна, където винаги цари полумрак и одимените греди бяха попили ароматните миризми на кухнята, тук мнозина намираха за себе си източник на веселие и радост, източник на душевно спокойствие и домашна топлина. Това не стана изведнъж, но Съдбата пожела именно тук да се съберат пътищата на много хубави хора и всеки от тях сякаш бе оставил частичка от своята светлина и своята топлина, за да може огнището, сгрявало ги някога с топлината си, да пламти по-ярко и по-силно...Сега ти трябваше да поддържаш огъня в огнището, тъй като никой не обичаше така тези стени и този топъл полумрак, тези дървени греди, попили ароматните миризми и тези хора, чиито пътища за късмет се събираха тук.

И ето че веднъж се появи тя.

Беше слънчев, изумително ведър ден, един от тези дни, каквито има само рано през пролетта, когато слънцето вече грее с пълна сила, а в сенчестите ъгълчета все още лежи посивял, сбит сняг. Веселото разноцветно сияние се разхождаше над ламаринените покриви на съседните къщи, в листата на дърветата пееха птички, а лицата на хората озаряваха щастливи усмивки, когато на прага, през отворената докрай врата падна нейната сянка. Лицето на тази жена беше измъчено и уморено, в очите й не светеше нито доброта, нито упрек, а тя самата, срещу Слънцето изглеждаше толкова безплътна и черна като сянката си, сякаш бе дупка в нищото.

— Аз много страдах, — каза тя, — видях как хората умираха и губеха себе си, видях как Слънцето става кърваво от дима на пожарищата, изминах далечен и трънлив път. Дай ми малко светлина от твоя огън, малко от неговата топлина, за да ги отнеса със себе си, за да подкрепя секналите ми сили, вървейки по този прашен път, който ми е дадено да избродя.

— Ето го моето огнище, — каза ти, — то свети и грее за всички и за всеки има топлина, но досега още никой не е молил да отдели част от него и да я отнесе със себе си. Ти, изглежда си уморена от дългия път; седни да си починеш, поговори си с огъня — той ще премахне умората ти и ще изгони твоята печал, ще ти подари топлина и ще ти даде нови сили преди отново да тръгнеш на дълъг път... Защо трябва да бързаш? Остани колкото искаш. Тук ти ще имаш пристанище и никога няма да видиш смърт и пожари. Тук ще намериш спокойствие. Остани при нас.

— Жал ти е да ми дадеш своя огън, ти не искаш да виждаш моята скръб. На вас, щастливите винаги ви се свиди да ни дадете на нас, нещастните това, което имате. Вие сте щастливи, защото сте ни ограбили. Вие сте откраднали цялото щастие и цялата радост на света, вие сте прибрали топлината на дома и покоя на Душата. Вие! Всички вие! Бъдете проклети ... Бъдете проклети, - тя изговори това и излезе, хлопвайки силно вратата.

Тя не желаеше да остане тук и да подели твоя светъл огън с всички. Тя искаше само да получи част от него и да го вземе със себе си, за да й добави сили и за да може да премине през още по-големи пожарища и кървави изгреви, още повече болка, изгубени сърца и умиращи тела.

"Ех, ти, горката, нима може моят огън да дари покой на твоята обгорена Душа? Нима има на този свят поне един, който може да помогне да намери дом тази, която не го търси? Нима има поне една Душа, която би подарила щастие и радост на тази, чийто живот е само горест и болка? — мислеше си ти и гледаше как се стели дим от изгоряло след нейните тежки стъпки и расте на пътя пелин там, където е стъпвала тя, — Ех, ти горката..."

А тя си отиде, отнасяйки със себе си своята горчивина и своята сянка, за да се върне обаче след ден обратно.

Така беше дълги дни и месеци. Тя идваше при теб и искаше твоя огън, и те караше да се чувстваш огорчена, и кълнеше, кълнеше, кълнеше...

А твоето сърце.... То се умори. Светлите сърца не могат да понесат горчивината на пелина от прашните пътища, дима от пожарищата и стоновете на мъртъвците. Те не търсят това, защото не в това е животът им. От това те се уморяват... И в твоите очи угасна сиянието на слънцето, помръкна лицето ти и върху раменете ти се стовари напразна вина. С всеки изминат ден ти беше все по-слаба и по-тиха, огънят в твоето огнище все по-често мъждееше, а тя все идваше и идваше. А ти все повече се страхуваше от нея, все повече вярваше на нейните проклятия и своята напразна вина.

И виж, твоето огнище вече е готово да угасне завинаги, а ти си се свила самотно в ъгъла. Лице срещу лице със сумрачната сянка. И ето че с празни ръце и пълно с радост сърце през вратата влезе Странникът. Лицето му беше младо, светъл мъх едва покриваше румените му скули, а очите му бяха сини-сини, като водата в планинско езеро, в което се отразява цялото Небе.
Той не поиска твоя огън. Само тихо приседна до теб и лекичко те прегърна през раменете:

— Прости ми, никой не ме е повикал тук, освен моето сърце и твоята самотна Душа, но бих искал да махна тази напразна вина от твоите рамене. Повярвай ми, тя не ти отива. Такъв сив покров носят само онези, които нямат с какво друго да скрият своя позор. На тебе ти отиват памук и лен, синьото на небето и зеленото на тревата. Разреши ми да сваля вината от твоите рамене. Никой не е виновен за това, че тази, която идва при теб няма сили да притежава това, за което моли. За себе си тя е избрала горчивия пелин и прашните пътища. Тя е търсила пожарища и смърт. Та е избрала това, а ти си избрала дом и огнище, в което гори огън. Никой няма право да съди нито теб, нито нея... Опитай се да й дадеш онова, което тя иска изцяло, без остатък, и ще видиш, какво ще стане тогава.

Едва отзвучаха неговите думи и черната сянка отново легна на прага ти. Легна, за да вземе последната топлина и последните ти сили. Легна за последен път... Но огънят в твоето огнище вече гореше с нова сила, ярко и светло, и даряваше своята светлина, и озаряваше твоето лице. А в твоите очи отново сияеше Слънцето, понеже в сърцето си ти вече знаеше какво ще стане сега. И когато отново нейните грапави ръце заровиха в твоята душа и зазвучаха горчивите й думи, ти й отговори така:

— Ето го моето огнище, то свети за всички и за всеки има от неговата топлина, но никой още не е искал да си откъсне част от него и да я отнесе със себе си. Вземи го цялото. Вземи светлината на моята Душа. Нека сега тя бъде твоя.

Тогава черната сянка се протегна към огъня, обви го, захлупи го от всички страни... Но в този миг с нея се случи нещо... И тя се разпадна на парченца, както се пръска счупено глинено гърне. Тя се разпадна и отделните късчета паднаха на пода, а вътре в тях нямаше нищо. Само пустота. Пустотата на доброволно изгорената Душа.

Изпепелените Души, уви, не могат да поемат в себе си нито огъня, нито светлината, те могат само да убият огъня, който не е достатъчно силен, за да гори, без да се крие. Тези, които молят за огън, не могат да го притежават. Тези, които могат — не молят... Пази своя огън, понеже никой не обича така тези стени и този топъл полумрак, тези греди, попили ароматните миризми на кухнята и тези хора, чиито пътища, за щастие се срещат тук.

автор:Алексей Ваенра

"Учителю, говори ни за битието. Какво е да бъдеш?
Днес да бъдеш означава да бъдеш мъдър, но не безучастен към безразсъдния; да бъдеш силен, но не за да унищожаваш слабия; да играеш с малките деца не като баща, а по-скоро като другар, който би искал да научи техните игри;
Да бъдеш непринуден и простосърдечен с възрастните мъже и жени, да присядаш с тях в сянката на старите дъбове, въпреки че самият ти все още вървиш с Пролетта;
Да потърсиш един поет, даже той да живее отвъд седем реки, а в негово присъствие да се смириш — нищо да не искаш, в нищо да не се съмняваш и устните ти да не отронват никакъв въпрос;
Да знаеш, че светецът и грешникът са братя-близнаци, чийто отец е нашият Всемилостив Цар, и че единият се е родил само миг преди другия и заради това ние го приемаме за Престолонаследника;
Да следваш Красотата, дори когато тя те води към ръба на пропастта; и въпреки че тя е окрилена, а ти си безкрил, и въпреки че тя ще прекрачи ръба, ти я последвай, защото там, където няма Красота, няма нищо;
Да бъдеш градина без ограда, лозе без пазач, съкровищница, винаги отворена за минувачите;
Да бъдеш ограбен, излъган, заблуден, да, поведен по грешен път, подмамен, сетне подигран, и все пак при всичко това да гледаш надолу от висината на твоето по-голямо аз и да се усмихваш, знаейки, че има една пролет, която ще дойде в твоята градина да потанцува в листака, и една есен, която ще накара гроздовете да узреят; знаейки, че ако дори само един от твоите прозорци е отворен на Изток, къщата ти никога няма да бъде празна; знаейки, че всички онези, които са смятани за злодеи и разбойници, за мошеници и измамници, са твои братя в нужда и че ти си може би всичко това в очите на блажените обитатели на оня Незрим Град там, горе, над този град.
А сега за вас, чиито ръце майсторят и изнамират всички неща, потребни за уюта на нашите дни и нощи :
Да бъдеш означава да бъдеш тъкач със зрящи пръсти, строител, прозрял светлината и пространството; да бъдеш орач и да чувстваш, че с всяко посято зрънце скриваш съкровище; рибар и ловец, състрадателен към рибата и звяра, ала все пак по-състрадателен към човешкия глад и нужда.
И освен всичко това ще ви кажа ето що: Аз бих искал да имам всеки от вас и всички други хора за помощници в името на човешкото добруване, защото само по този начин можете да се надявате да постигнете своето собствено добро.
Другари мои, обични мои, бъдете смели, не мекушави; бъдете необятни, а не ограничени; и чак до моя и вашия сетен час бъдете наистина вашето по-голямо аз."

Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.

И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.

- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.

- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...

- Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.

- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?

Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.

- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!

- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.

- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.

- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.

- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.

- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.

- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

- Ето ме! - изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратята си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

- Ела с мен - прошепна му.

- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.

- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

- Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

- Моля ви, помогнете!

- Как, как!? - развълнуваха се те.

- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръ-щаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

- Какво, какво!? - питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

- Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина.

автор:Ани
източник:http://truden.com/

музиката е в изпълнение на armik - - annete ,стиховете са написани от Регина Арабаджиева (zinaregi)

В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на малките феи. Те могат да правят всичко, всичко, което може да си представим, и желанията им винаги се сбъдват. Те се трудят ежедневно за нас хората. Когато страдаме, чуват молбите и стенанията ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Обикновено когато ни видят че страдаме, те ни се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще във всичко, което им хрумне. Само едно не се променя – и то е сърцето им. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро…
Имало едно време една малка фея, която се казвала Ния. Всеки ден тя помагала на хората по всевъзможни начини. Когато видела жаден човек, се превръщала в кладенец, когато видела изгубен, се превръщала във вътрешен глас, който да му подскаже накъде да тръгне… Един ден обаче Ния се събудила безкрайно уморена и с жестоко главоболие. Просто не можела да се надигне от розовото си пухено легълце във вълшебното царство. Още неотворила очи и вече дочула стоновете на хора, които се обръщали към небето за помощ. Феята едва се надигнала и изпъшкала сякаш на себе си:
– О, не! Ако трябва и днес да стана и да помагам на хората, просто няма да издържа. Искам поне за миг да ме оставят на спокойствие. Искам да бъда безгрижно облаче...
И още неизрекла думите си, феята се превърнала в облаче, което спокойно и бавно се носи по вятъра заедно с другите облачета.
– Иха-а – зарадвала се тя – колко е хубаво да си си просто облаче. Пускаш по някоя капка дъжд на хората и с това приключва всичко.
Другите облачета се усмихнали доволно на думите на новото облаче и се понесли заедно щастливи в небето. Изминали няколко часа, в които всички се носили блажено по вятъра. Изведнъж обаче някой смутил почивката им. Чул се силен и пронизителен вик:
– Помощ! Помогнете ми! Не мога да си извадя крака…
Никой не ме чува…Ох, помощ…
Долу се извивал прашен селски път, а край него в една долчинка имало обърната каруца. До каруцата, полегнал на една страна, лежал кон и цвилел. Кракът му бил затиснат от каруцата.
Помощ! Няма ли кой да ми помогне… – продължавал да цвили коня.
Другите облачета продължавали да се носят напред и сякаш никое от тях не чувало виковете на коня.
– Вижте този кон колко лошо се е приклещил и няма кой да му помогне – не се сдържала Ния, която сега била облаче – Погледнете надолу към земята.
– Голяма работа, какво ни интересува, ние бързаме да стигнем до житните поля, те имат нужда от нас – отговорили й в един глас другите облачета.
– Но…така ли ще го оставим. Наблизо няма никой… – изрекла състрадателната Ния.
– Да се оправя. Не е наша работа, пък и с какво ли можем да му помогнем… – отсекли грубо облачетата.
– Помощ! Помощ!… – продължавал да цвили коня.
– Е, добре – казала си Ния – ще се оправи все някак си. Ей сега ще му се притече на помощ някоя фея.
Другите облачета кимнали в съгласие.
Но… никоя фея не се появявала, а виковете и стенанията на коня не пресеквали. Облачетата продължавали да се носят по вятъра и скоро щели да отминат затиснатия от каруцата кон. Тогава Ния не се сдържала и решила да помогне. Затворила очи, за да се превърне в селянин. Но вместо това, от нея просто покапал дъжд. Когато погледнала надолу, видяла, че там е станало дори още по-зле. Дъждът се стичал по туловището на коня и той не можел да помръдне, за да си потърси място, където да се скрие от дъжда.
"Какво става?" – помислила си Ния и в следващия момент се сетила, че все още не е фея и не може да помага.
– Е, какво да се прави, ще трябва отново да стана фея. И без това няма смисъл. Каквото и да правя, сърцето ми ще си остане сърце на фея – продумала тъжно тя и без да губи време си пожелала отново да се превърне във фея.
Така и станало. След това, вече забравила умората си, Ния се превърнала в селянин, който минава край пътя. Селянинът помогнал на коня да се освободи и после погледнал, че в каруцата лежи човек.
– Какво е станало с господаря ти? – попитал селянинът.
– Прилоша му от жегата и изпусна юздите. Тогава не знаех накъде да тръгна и се обърнахме в тази долчинка – обяснил конят, пъшкайки.
– Добре – казал селянинът и изправил каруцата.
– Как успя да го направиш?! Досега не съм виждал човек да може сам да изправи обърната каруца – ахнал конят.
Селянинът се изчервил и не отговорил, само се метнал на каруцата и викнал:
– Дий, конче, бързо да стигнем до твоето село, че на господаря ти му е прилошало.
И конят потеглил. Вървели, вървели, докато не видели първите селски покриви.
Спрели пред първата къща, селянинът слязъл от каруцата с един скок и трескаво зачукал на вратата. Когато конят чул приближаващи се стъпки, затворил очи за миг и си отдъхнал. Вече били спасени – и той, и господарят му. Когато отново отворил очи, селянинът го нямало, а една яка и набита селянка отваряла скърцащата порта.
– Яне, Яне – провикнала се селянката, какво е станало с тебе – завайкала се тя край каруцата.
Закрещяла, натълпили се селяни от съседните къщи и бързо го пренесли вътре в двора. Намокрили му челото, дали му водица да пийне и той се свестил. После стопанката отишла при коня да му свали юздите и го помилвала:
– Браво на теб, кончето ми, браво! Намерило си само пътя и си докарало моя Яне. Ще ти сложа прясно сено да си хапнеш.
– Не на мен трябва да благодариш, господарке, а на селянина, който ни доведе – отвърнал й коня.
– Какъв селянин, аз не видях да е имало селянин, който да ви е довел – зачудила се стопанката.
– Имаше, но той изчезна.
– Милото ми конче, май и теб те е ударила жегата – не му повярвала господарката.
– Но…наистина имаше селянин, иначе как щях да изправя каруцата и да доведа господаря си дотук. Та аз съм само един кон.
– Добре, добре, сигурно си бълнувал, скоро ще се оправиш, ще си пийнеш прясна водица, ще си хапнеш и ще се оправиш – занареждала селянката.
– Па може и така да е било – разколебал се конят – да, може и така да е било. Сигурно наистина сам съм го довел.
И конят се запътил към хранилката си замислен за случилото се и леко поласкан.
– Да, бе, да – ако не бях аз, живи бяхте загинали – ядосала се първоначално феята, която слушала разговора на селянката и коня от небето. – Но какво да ви правя… – махнала после тя с ръка.
Сърцето на Ния бързо забравило неблагодарността на коня и горчивината, че не може да разкрие заслугите си. Била твърде срамежлива и потайна като всяка фея. Тя политнала още по-нависоко, откъдето можела да вижда по-добре дали някой друг не я зове за помощ. Заслушала се, защото отдолу вече се чувал гласа на дете от болницата на близкия до селото град… То крещяло с всичката си сила за помощ, за да може някой да го чуе…

източник:http://www.az-deteto.com/
автор:Диана Петрова

/по историята, разказана от Апулей в неговите "Метаморфози"/

Психея била най-малката и най-красивата от трите дъщери на един цар. Всички поданици на царството се тълпели около нея, за да й се възхищават, и дори създали култ към нея, забравяйки проявите на благоговение, които дължали на Венера. Тогава богинята на любовта изпитала отмъстителна завист и повикала на помощ сина си Купидон, като поискала от него да вдъхне на Психея любов към най-грозния и най-презрения от хората. Купидон нарамил лъка си и отлетял при младата девойка. Бил така поразен от нейната красота, че се влюбил в нея и не изпълнил заповедите на божествената си майка. Двете сестри на Психея се омъжили за богати мъже, а красивата девойка не се решавала да избере никой от кандидатите. Много загрижен, нейният баща — царят, се посъветвал с оракула на Аполон, който му заповядал да облече девойката в черно и да я придружи до височината на един хълм, където една грозна змия щяла да дойде да се съчетае с нея. Въпреки отчаянието си царят изпълнил заповедите на бога и изоставил там Психея. Тогава полъхнал нежен вятър и дъхът на Зефир понесъл девойката из въздуха, след което я спуснал здрава и читава сред уханна, мека ливада, където тя заспала. Когато на другия ден отворила очи, се намирала във вълшебната градина на прекрасен дворец, направен от злато и сребро, украсен със скъпоценни камъни.

Неспокойна и любопитна, Психея се приближила към непознатия дом и чула глас, който я канел да влезе в богатото жилище. Девойката бутнала вратата и сред разкошните зали открила приготвена баня, богата вечеря и великолепно легло, в което се изтегнала с настъпването на нощта. Малко по-късно тя си дала сметка за нечие присъствие до нея и помислила, че това е мъжът, за който й говорел оракулът. Този нежен и влюбен съпруг помолил Психея да не се опитва да го види. Освен това девойката скоро получила разрешение да се върне за няколко дни у дома си и да се срещне с родителите си. Но нейните сестри, виждайки я толкова щастлива, се опитали да събудят съмнение в сърцето й и заявили, че в мрака на нощта тя сигурно се е свързала с някакво чудовище.

Потресена, още първата нощ след своето завръщане в двореца, Психея се доближила до заспалия си съпруг и го осветила с лампа. Вместо чудовище, тя съзряла Купидон, най-красивия и най-милия от боговете. Възхитена, тя доближила още лампата и една капка горещо масло капнала върху рамото на нейния божествен съпруг. Събуждайки се стреснат, той упрекнал Психея за недоверието й и изчезнал. Заедно с него изчезнал и прекрасният дворец. Обезумяла от мъка, нещастницата се скитала да го търси и накрая се обърнала към Венера. Много щастлива, че ще си отмъсти, богинята задържала Психея да й служи като робиня. Товарела я с тежка и унизителна работа. Но любовта давала смелост и издръжливост на младата жена и никаква задача не й се струвала невъзможна. С помощта на мравки тя разделила смесените от Венера най-разнородни семена. Донесла златната вълна от свирепите овце, с помощта на един орел успяла да почерпи вода от извора на Стикс, който се славел като недостъпен. Когато Венера поискала от нея да й донесе в кутия малко от красотата на Царицата на сенките, съпругата на Плутон, Психея съумяла да залъже Цербер и стигнала чак до най-отдалечените дълбини на Ада, до трона на царицата Прозерпина.
Но нейното любопитството щяло да я погуби за втори път. Тя отворила кутията, която получила от Прозерпина. Вместо обещаната красота обаче, там бил само мъртвият сън и тя заспала дълбоко. В това време, затворен в двореца на майка си, Купидон умирал от любов към красивата Психея до деня, в който успял да излети през един от прозорците на двореца. Когато открил своята съпруга, той я пробудил с леко убождане на стрелите си. Венера не останала безчувствена към такава силна любов. Меркурий отвлякъл Психея от земята и я отнесъл в двореца на боговете, където, пиейки нектар и амброзия, тя се сдобила с безсмъртие. Така тя вече завинаги могла да остане свързана с Любовта (Амур).

Смисълът на приказката е ясен: Психея е символ на човешката душа, която пречистена чрез страсти и нещастия, е подготвена да се наслаждава на вечно щастие в любовта.

В античното изкуство Амур и Психея олицетворявали душата и любовта. В символиката на ранното християнство образите на Амур и Психея въплъщавали пълнотата и радостта, която изпитва душата след смъртта, когато във вечността общува с Бог и която Йоан нарича Любов.

Тази легенда разказва Апулей в своите "Метаморфози".
Книгата е стигнала до нас и под името "Златното магаре".

/китайска притча/

Мъдрецът Туиг-Са-О бил най-учен сред хората. Той знаел всичко, каквото се върши на земята, под земята, във водата и сред звездите. Спокойно и без да бърза сега той правел тези няколко крачки, които го отделяли от гроба, изкопан в неговата градина, сред цветята.
"Днес аз все още сам ще отида до него, но скоро... - мислел си той с усмивка, отивайки всяка сутрин да погледне мястото, което бил си приготвил за свой гроб. - Аз знам много, а тук ще науча всичко останало!"
И той се усмихвал на гроба, който също му се усмихвал сред цветята. И ето че веднъж, когато Тунг-Са-О стоял и гледал към мястото на своя бъдещ гроб към него се приближил един човешки дух.
- А би било хубаво да се поживее още веднъж! - казал духът човешки.
- Защо? - възкликнал мъдрецът. - Само глупакът, като извърви тежкия и уморителен път и стигне пред вратата, се връща обратно и отново извървява целия път.
- Но би било хубаво да се поживее още, а?! - му отговорил духът човешки.
- Човекът, като лалугер изскача от люлката, за да се скрие в дупката. Аз свърших това презряно съществуване! - възкликнал Тунг-Са-О.
А духът човешки въздъхнал и отново рекъл:
- А би било добре да се поживее!
Дълго и мъдро говорил още Тунг-Са-О за безсмислието и суетата на човешкия живот, за страданията, лишенията, болестите, а духът човешки въздишал и повтарял в отговор едно и също:
- Ама би било добре да се поживее!
- Да знаеш и вечно да жадуваш за познание. И колкото повече знаеш, толкова повече се измъчваш от тази палеща жажда. Животът е неизречено мъчение! Животът е вечна жажда и само гробът може да я утоли!
- Хубаво би било да се поживее още! - въздъхнал духът човешки.
И Тунг-Са-О завършил своите разсъждения:
- Да, действително, би било хубаво да се поживее още! - с въздишка казал той.
И в същата минута пред него застанал дяволът, с бяло, бяло лице. Той не носел свещената коса, и късите му коси били светли и меки като коприна.
- Поздрав за мъдрия! - възкликнал белият дявол. - Хората пред тебе, Тунг-Са-О, са като трева пред вековен дъб и аз съм готов да ти служа. Аз ще ти върна младостта и ще напълня твоето съществуване с всички радости. Ще ти дам такива знания, ще те науча на такива занаяти и изкуства, че ти ще бъдеш вълшебник и ще изпълваш с радост своя живот и живота около теб.
- А с какво ще поискаш да ти платя? - попитал боязливо Тунг-Са-О. - С моята душа? С живота си?
- Не, не, не! - възкликнал белият дявол. - За нас разказват такива глупости - че отнемаме душата на хората, че им вземаме живота. Това е клевета. Това е незнание. Ти ще преживееш целия си живот без страх и опасения, - а аз ще вървя само на една крачка преди тебе.
- Върви! - казал мъдрецът.
И те тръгнали през гъстата гора, обрасла с непроходими гъсталаци. Белият дявол вървял отпред и разтварял бодливите клони, така че след него мъдрецът да върви спокойно по разчистената пътечка, без да получи нито една драскотина.

"Какъв глупав е този бял дявол! - усмихвайки се си мислел Тунг-Са-О. - Нека да върви сега отпред. Това дори е много добре, ако се налага да се върви зимно време по дълбокия сняг или там, където има много вълчи ями."
Така те стигнали до жилището на могъщия дракон, който докоснал с жилото си Тунг-Са-О и изведнъж Тунг-Са-О отново станал на 18 години.
Подмладил се не само той, но и целият свят около него. Наоколо видял много цветя, които ухаели чудно и сред тези цветя пърхали птички, които пеели песни, които той никога не бил чувал, докато бил старец.
И Тунг-Са-О поискал да превърне целия свят в цветя. Когато Тунг-Са-О минавал покрай магазинчето на майстора, който изработвал от скъпоценни камъни всякакви дребни украшения за радост на човешката суета, той казал:
- Аз владея чудни изкуства и занаяти, които не си сънувал! Дай ми да обработя твоите камъни и аз ще ги превърна в дивни цветя.
- Превърни ги, щом си такъв изкусен майстор! - казал бижутерът. И тъй като Тунг-Са-О владеел необикновени умения и необикновени занаяти, той се заел да придаде на камъните невиждани форми. Започнал да извайва цветя от скъпоценните камъни. Огромни брилянти разцъфтели като пищни рози, върху листенцата им слънцето запалвало златни, сини, червени пламтящи точици. Големи смарагди приели формата на блестящи листа. А от сапфирите израснали незабравки.
Като поработил така до вечерта, Тунг-Са-О страшно се уморил и в края на деня отишъл при собственика, да си получи спечеленото.
- Ами току-що при мен беше един бял човек с коси като коприна и той получи всичко, което ти се полагаше! - казал бижутерът. - Току-що си тръгна. Дори се учудвам, че не сте се сблъскали на вратата.
- При такива условия не си струва човек да работи! - промърморил страшно недоволен Тунг-Са-О и започнал да мисли само за наслада и удоволствия.
И точно тогава срещу Тунг-Са-О носели в паланкин 14-годишна девойка, дъщеря на най-богатия и най-знатния мандарин. Момичето било красиво като благоуханно цвете. Краката й били толкова малки, че не можели да направят нито стъпка и това й придавало прелестта на дете. Щастлив би бил онзи, който ще й стане съпруг! Нейните плахи неуверени стъпки биха предизвиквали възторг и нежност в сърцето му като първите стъпки на дете.
Нейните малки очички оглеждали всичко наоколо - дървета, къщи и хора, с такова удивление, сякаш питали: Какво е това?
Тя била толкова невинна.
А малките й ръчички изплашено се държали за края на паланкина, сякаш се страхували, че вятърът ето сега ще подхване това цвете от земята и ще го отнесе във въздуха и няма да го пусне на земята. С други думи, красавицата страшно много се харесала на Тунг-Са-О. А тъй като дяволът му помагал, а може би просто защото Тунг-Са-О бил на 18 години и бил красив - сърцето на крехката красавица забило по-силно, изпълнено с желание.
Мандаринът с възторг се съгласил да даде дъщеря си на най-учения човек и най-великия майстор в страната. Сватбата била отпразнувана с величествена пищност.
Сватбеното угощение вече приключвало и Тунг-Са-О, съпровождан от нескромни шеги, които още повече запалвали пламъка на желанието, оставил гостите си.
Отишъл в покоите на своята жена, за да откъсне там, сред цветята, най-хубавата от всички лилии и с горещи устни да докосне аленото цвете - устните на своята невеста.
И на прага на невестинските покои срещнал излизащия от там бял дявол:
- Аз вече направих това вместо теб!
Заплакал Тунг-Са-О, и светът му се сторил градина, в която растат цветя без аромат и пъстрите птички подскачат безмислено, без да пеят.
Така живеел Тунг-Са-О своя дълъг, дълъг, сив живот докато един път се намерил на брега на дълбок ручей.
През ручея било прехвърлено мостче - леко и не толкова здраво - по него можело да мине само един човек. Първият, който минел по него, би го разклатил така, че следващият би паднал в реката и би се удавил.
И в същата минута, когато Тунг-Са-О се канел да стъпи на мостчето, пред него се промъкнал белият дявол и преминал по мостчето. След него втори тръгнал Тунг-Са-О. Мостчето паднало и Тунг-Са-О се удавил.
Удавил се, приветствайки радостно смъртта - избавителка. Така свършва приказката.
Бой се от белите дяволи! Те не ти отнемат нито душата, нито живота, но оскверняват всичко най-хубаво, което е в душата на човека и отнемат всичко най-хубаво, което той има в живота си.

/индийска народна приказка/

Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
— Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
— Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
— Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.
— Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
— А кой взема заем от тебе? — попитал царят.
— Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.

— Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.
— Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но кагато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
Накрая царят попитал:
— А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
— Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
Царят много харесал отговорите на просяка.Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

... като кафето: най-добрите са горещи, силни и не ти дават да спиш цяла нощ;

...като търговски агенти: не трябва да им вярваш на нито една дума;

... като компютри: трудно можеш да ги разбереш и винаги имат проблем с паметта;

... като ксерокси: стават само за репродукции и за нищо повече;

... като банкова сметка: без пари пет пари не струват;

... като снеговалеж: не знаеш кога ще дойдат, колко сантиметра ще са и колко ще издържат;

... като колите втора ръка: не са скъпи, но не са съвсем стабилни;

... като грима: никога не остават твърде дълго;

...като хороскопите: винаги те съветват какво да правиш, но като правило - грешат;

... като времето: невъзможно е да бъдат променени по никакъв начин;

... като мини-полите: разсееш се за малко и ще оголят краката ти;

... като държавен служител: каквото и да ги помолиш да направят, те все си намират нещо по-важно, а в действителност - няма нищо подобно;

... като местата за паркиране: хубавите вече са заети, а свободните са все неудобни и прекалено малки;

... като косачка за трева: трудно е да ги запалиш, излъчват неприятна миризма и в половината от случаите - не действат;

... като сал: без проблеми плуват по течението, само да не полагат никакви усилия (или като алтернатива - неуправляеми са);

... като тракторите: ако им сипеш вътре някаква съдържаща спирт течност, продължават да работят;

... като докторите: никога не можеш да разбереш какво искат да кажат;

... като лекарство: неприятно е да си имаш работа с тях, но са необходими;

... като кучетата: ако не ги възпитаваш, ще бягат по цялата къща и ще цапат навсякъде;

... като директорите: нищо не умеят да правят, но всичко трябва да работи идеално;

... като пощальоните: чукат на всички врати, надявайки се все някой да отвори;

... като инженерите: за тях на теория всичко работи, но на практика - първият водопроводчик ще направи всичко много по-добре;

... като адвокатите: в каквото и да ги обвиняват, те все ще си намерят един вагон оправдания;

...като видеото: напред - назад - напред - назад - стоп - извади;

...като сперматозоидите: само един на 15 милиона се оказва полезен;

...като микровълновата печка: загряват за 15 секунди;

...като делфините: всички казват, че са умни, но още никой не го е доказал;

...като раците: всичко в тях е хубаво, освен главата;

...като рекламата: трябва да се съмняваш във всичко, което ти казват;

... като облигациите: изисква се много време, за да узреят;

...като миксера: необходим ти е, но не знаеш точно за какво;

...като охлювите: рогати, лигави, пълзят и при това си мислят, че това е техният дом;

...като облаците: когато си тръгват, можеш да се надяваш, че денят ще бъде прекрасен;

...като бутилка бира: празна от гърлото нагоре;

...като конете: ако ги впрегнеш умело, можеш да ги яздиш дълги години;

...като пуканките: залъгват глада, но за кратко;

...като новородените: отначало са толкова забавни, но после ще се умориш да им разтребваш мръсотиите;