Приятелско...



След известна профилактика на сърцето и душата си и след една болезнена равносметка на необозримите очаквания и фактите в реалността от една дълготрайна полу-реална, полу-виртуална връзка , аз направих своя избор или по-скоро взех правилния завой по пътя към ПРИЯТЕЛСТВОТО, като през рамо намигнах лекичко, с ъгълчето на окото си, на ЛЮБОВТА, оставяйки я там сама на оня житейски кръстопът.

Защо ли? Дълга история...Всеки или почти всеки е правил поне веднъж в живота си такъв мъчителен избор.

Както и да е...Вече излизам от оная летаргия на самосъжалението и унилото настроение, които неизбежно ни връхлитат , когато губим нещо безвъзвратно . Всъщност губим ли го? Нима изобщо могат да се заличат спомените? Едва ли...

И после-нима губейки едно чувство или измамно усещане /за любов?/същевременно не ни се дава шанса да спечелим нещо друго? Или онази първичната биохимия и тръпка постепенно изкристализират в едно друго по-зряло и трайно усещане за сигурност и доверие, което наричаме простичко-ПРИЯТЕЛСТВО. А всъщност дали ще е само чисто безплътно приятелство? Или може би някъде там в душите ни продължава да тлее въгленчето, което някога е било огнена жарава?

Да,явно и други са били подвластни на тези размисли и съмнения , щом се е родило и това стихотворение на Камелия Кондова :

Приятелско

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш „влязох в релси“.
Отдавна, както казваш, „Няма празно“.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим…


автор:Камелия Кондова