За достъпната среда и за достъпа до нея


           Днес станах неволен  /съ/участник в една случка с дете-инвалид,горката му  майчица, един тролейбус  и шепа празни и безучастни „човешки” погледи в един от "най-добрите градове за живеене" в България.
      Прибирайки се към вкъщи от трета поликлинка, хванах тролея за две спирки ,защото жегата и задухата  бяха нечовешки знойни. Пристигайки на спирката до механотехникума , аз още на завоя на бул.Демокрация съзрях една детска количка с доста по-голяма от обикновените размери, която чинно си чакаше на спирката . Когато тролея се доближи аз видях, че в нея лежеше десетина годишно  дете-инвалид. Майката на детето изчака търпеливо да слязат пътниците на тази спирка и се заоглежда наляво и надясно. Но от тролея никой не я посрещна, нито пък някой се сети да и помогне с количката. Не че щеше и да се справи с това. Нещо повече - ако се опиташ да повдигнеш такава количка „не се знае дали я кръста ще те сецне или пък ломбагото ще те боцне”, както шеговито ни съветва от тв екран един наш популярен водещ и бивш кукловод в рекламата на някакво успешно мазило. А тролеят затръшна врати пред количката и се пригови да потегля. Аз успях да се развикам и яростно да ръкомахам по посока на тролея , даже  се затичах към първата врата на шофьора с едничката надежда да спра тролея. И той взе ,че спря. Шофьорът, явно раздразнен, подаде глава иззад стъкления си параван, отделящ го от тълпата пътници и попита:
- Кво има?
- Как какво? Не видяхте ли ,че на спирката чака жена с количка!Инвалидна количка!-отговорих аз.
         Едва тогава средната врата се отвори отново и от там се подаде главата на контрольорката , на която  явно и присветна ,че сама тази жена с количка не може да се справи с високата рампа и разстоянието между тролея и тротоара. И се започна едно дуднене и мърморене от типа-къде е тръгнала тази жена на майната си с такова дете и пр. и пр. След това въпросната контрольорка се скри , докато отново не се подаде като разгръщаше нещо като помощна рампа – представете си две метални дъски с панти, които повярвайте ми, тежат доста килограми. Дори и за един щангист в малка категория би била предизвикателство от олимпийска величина. С дружни усилия - тя контрольорката отвътре и ние - аз и майката на детето плюс две, три момичета от тролея не положихме помощния уред на тротоара и на стъпенката на тролея. Сега вече имаше „достъпна среда” за това дете , приковано в тази количка.
       Ще ме попитате къде бе шофьора? Ами седеше си невъзмутимо на шофьорското си кресло в охладения си тролей и чакаше, а ние се потяхме дружно да осигурим „достъпна среда” на едно дете.
     До сега не бях присъствувала на такова събитие по нашите модерни и интегрирани  бургаски автобуси и тролеи. И не знаех как става, а то било лесно - раз, два, три и готово. Само, че….  ръчно! При това с усилията за щангист. Сега се питам и се мая или по-добре кмета ни да попитам:

- Г-н Кмете, г-н Николов, вие когато купувахте тези наши прекрасни машини за интегриран градски транспорт, поинтересувахте ли се, адже ба , оборудвани ли са те за механизирано обслужване на хора със затруднени двигателни функции? Или само една  метална дъска, каквато е всъщност въпросната помощна платформа,  е напълно достатъчна?!?