video
Клипът, който направих тези дни, е в памет на едно слънчево момиче, което съвсем без време напусна  този свят....думите са излишни, когато става дума за млад човешки живот, угаснал някакси не на време. Сбогом, мило дете!
               За достъпната среда и за достъпа до нея


           Днес станах неволен  /съ/участник в една случка с дете-инвалид,горката му  майчица, един тролейбус  и шепа празни и безучастни „човешки” погледи в един от "най-добрите градове за живеене" в България.
      Прибирайки се към вкъщи от трета поликлинка, хванах тролея за две спирки ,защото жегата и задухата  бяха нечовешки знойни. Пристигайки на спирката до механотехникума , аз още на завоя на бул.Демокрация съзрях една детска количка с доста по-голяма от обикновените размери, която чинно си чакаше на спирката . Когато тролея се доближи аз видях, че в нея лежеше десетина годишно  дете-инвалид. Майката на детето изчака търпеливо да слязат пътниците на тази спирка и се заоглежда наляво и надясно. Но от тролея никой не я посрещна, нито пък някой се сети да и помогне с количката. Не че щеше и да се справи с това. Нещо повече - ако се опиташ да повдигнеш такава количка „не се знае дали я кръста ще те сецне или пък ломбагото ще те боцне”, както шеговито ни съветва от тв екран един наш популярен водещ и бивш кукловод в рекламата на някакво успешно мазило. А тролеят затръшна врати пред количката и се пригови да потегля. Аз успях да се развикам и яростно да ръкомахам по посока на тролея , даже  се затичах към първата врата на шофьора с едничката надежда да спра тролея. И той взе ,че спря. Шофьорът, явно раздразнен, подаде глава иззад стъкления си параван, отделящ го от тълпата пътници и попита:
- Кво има?
- Как какво? Не видяхте ли ,че на спирката чака жена с количка!Инвалидна количка!-отговорих аз.
         Едва тогава средната врата се отвори отново и от там се подаде главата на контрольорката , на която  явно и присветна ,че сама тази жена с количка не може да се справи с високата рампа и разстоянието между тролея и тротоара. И се започна едно дуднене и мърморене от типа-къде е тръгнала тази жена на майната си с такова дете и пр. и пр. След това въпросната контрольорка се скри , докато отново не се подаде като разгръщаше нещо като помощна рампа – представете си две метални дъски с панти, които повярвайте ми, тежат доста килограми. Дори и за един щангист в малка категория би била предизвикателство от олимпийска величина. С дружни усилия - тя контрольорката отвътре и ние - аз и майката на детето плюс две, три момичета от тролея не положихме помощния уред на тротоара и на стъпенката на тролея. Сега вече имаше „достъпна среда” за това дете , приковано в тази количка.
       Ще ме попитате къде бе шофьора? Ами седеше си невъзмутимо на шофьорското си кресло в охладения си тролей и чакаше, а ние се потяхме дружно да осигурим „достъпна среда” на едно дете.
     До сега не бях присъствувала на такова събитие по нашите модерни и интегрирани  бургаски автобуси и тролеи. И не знаех как става, а то било лесно - раз, два, три и готово. Само, че….  ръчно! При това с усилията за щангист. Сега се питам и се мая или по-добре кмета ни да попитам:

- Г-н Кмете, г-н Николов, вие когато купувахте тези наши прекрасни машини за интегриран градски транспорт, поинтересувахте ли се, адже ба , оборудвани ли са те за механизирано обслужване на хора със затруднени двигателни функции? Или само една  метална дъска, каквато е всъщност въпросната помощна платформа,  е напълно достатъчна?!?