Децата научават онова, което са изпитали


Ако децата получават несправедливи упреци,
те се научават да презират.
Ако децата са заобиколени с враждебност,
те се научават да се бият.
Ако децата растат в страх,
те се научават да се тревожат.
Ако изпитвате към децата съжаление,
те се научават да се самосъжаляват.
Ако към децата се отнасяте с присмех,
те се научават да се срамуват.
Ако децата се измъчват от ревност,
те научават какво е завист.
Ако децата живеят с чувство за срам,
те се научават да се чувстват виновни.
Ако проявявате към децата толерантност,
те се научават да бъдат търпеливи.
Ако вдъхвате на децата кураж,
те се научават да бъдат уверени.
Ако децата получават похвала,
те научават какво е благодарност.
Ако децата срещат одобрение,
те се научават да харесват себе си.
Ако се отнасяте към децата с благосклонност,
те се научават да търсят любовта в света.
Ако децата получават признание,
те се научават да следват целта си.
Ако обграждате децата с разбиране,
те се научават да бъдат щедри.
Ако децата живеят сред честност и почтеност,
те научават какво е истина и справедливост.
Ако децата живеят в сигурност,
те се научават да вярват в себе си и в хората.
Ако децата опознаят приятелството,
те научават, че светът е хубаво място за живеене.
Ако децата живеят в спокойствие,
те постигат хармония на духа.

Как живеят вашите деца?

Дороти А. Нолт

Ще се затворя в мида



И спирам вече - няма да обичам ,
душата ми износена мълчи,
обидена че е раздала всичко,
а боса пред вратата ти стои.

И утрото ще бъде само мое,
леглото ми студено ще тъжи,
а тялото ми в мида ще се скрие
от похотливите очи.

Ще имам дом направен от мечти
където само вятърът ще влиза,
а нощем от луната ще струи
небесната любов по-чиста.

И ако някой ме открие там
очи е имал за да ме потърси.
Ще бъда неговата жар,
а той за мен живот ще бъде.

Ще се затворя в мида да се скрия
от този тъй двуличен свят -
кой знае може тази сутрин
да се превърна във русалка пак.

автор Геновева Симеонова
източник

Само миг любов

Ягодов шейк и три стискания, моля!


Майка ми обожаваше ягодов шейк. За мен винаги беше особено приятно да мина да я видя и да я изненадам с любимото и лакомство.
На стари години майка ми и баща ми живееха в здравен център за възрастни хора. Уплашен от напредващата болест на Алцхаймер при майка ми, баща ми се разболя и не можеше повече да се гржи за нея. Двамата живееха в отделни стаи, но въпреки това гледаха да са колкото може повече заедно. Много се обичаха. Хванати за ръце, двамата среброкоси влюбени се разхождаха из коридорите, ходеха в други стаи на гости на приятели, раздаваха наоколо си любов. Те бяха „романтиците" на дома.
Когато разбрах, че състоянието на майка ми се влошава, й написах писмо-признание, в което й казвах колко много я обичам. Извинявах и се за проклетията и ината си по време на пубертета. Уверявах я, че е била прекрасна майка и че се гордея, че съм неин син. Казвах много неща, които исках да й кажа от дълго време насам, но бях прекалено голям инат да ги кажа направо, докато не осъзнах, че тя може и да не разбира обичта, скрита зад думите ми. В писмото подробно описвах любовта си. Баща ми после ми разказва колко често тя прекарвала часове, четейки и препрочитайки писмото.
Мъчно ми беше, когато майка ми започна да забравя, че съм неин син. Тя често ме питаше:
- Как ти беше името?
А аз гордо отвръщах, че името ми е Лари и съм неин син. Тя се усмихваше и протягаше ръка към мен. Иска ми се още веднъж да мога да усетя нейното нежно до-косване.
При едно от моите посещения се отбих в местната сладкарница и купих по един ягодов шейк за майка ми и баща ми. Първо се отбих в нейната стая, казах й за пореден път кой съм, побъбрихме си няколко минути и после отидох да занеса шейка на баща ми.
Когато се върнах при нея, тя почти беше привършила шейка си и си почиваше на леглото. Беше будна. Двамата се засмяхме, когато тя ме видя да влизам в стаята.
Без да казва и дума, аз придърпах един стол до леглото и се протегнах да я хвана за ръката. Това беше божествен миг на близост. Безмълвно потвърдих обичта си към нея. В тишината можех да почувствам вълшебството на нашата безусловна обич един към друг, макар да знаех, че тя няма никаква представа кой я държи за ръката. А може би тя ме държеше за ръката?
След десетина минути почувствах как тя лекичко стиска ръката ми... три стискания. Всичко стана много бързо, но аз моментално разбрах какво ми казва, макар да не бе казала нито дума.
Чудото на безусловната любов се захранва от силата на Божественото и от собственото ни въображение.
Не можех да повярвам! Макар тя вече да не можеше да изразява най-съкровените си мисли както навремето, на нея не й бяха нужни думи. Сякаш за един кратък миг тя се бе върнала обратно.
Преди много години, докато двамата с баща ми не били още женени, тя измислила този специален начин да му казва: „Обичам те!", докато седели заедно в църквата. Той лекичко и отвръщал с две стискания: „Аз също!"
Аз стиснах ръката и два пъти. Тя обърна глава и ме погледна с такава любвеовилна усмивка, която никога няма да забравя. Лицето й сияеше от обич.
Спомних си жестовете й на безусловна обич към баща ми, към семейството и безбройните й приятели. Нейната обич продължава дълбоко да присъства в живота ми.
Минаха още осем-десет минути. Никой от нас не продумваше.
Изведнъж тя се обърна към мен и тихичко изрече следното:
- Много е важно да си имаш някого, който да те обича.
Заплаках. Това бяха сълзи на радост. Прегърнах я нежно и топло, казах й колко много я обичам и си тръгнах.
Наскоро след това майка ми почина.
В онзи ден бяха изречени малко думи; но изреченото от нея беше чисто злато. Винаги ще помня тези скъпоценни мигове.

ЛАРИ ДЖЕЙМС

БУРГАС БАРД ФЕСТ 2009

Помните моята предишна публикация "Моите момчета",нали?
Ето сега ще ви представя една по-нова авторска песен на Емил Ангелов-"И това наричаме море".



А сега авторската песен "Аз съм права лопата" на Невен Кидеров в негово изпълнение.

Бургас блус

Песен на Андро Стубел

Старецът и Морето - изп. Тони Димитрова

Илюзия



Музика: Тончо Русев, Текст: Петър Караангов
Изпълнител:Георги Христов

Изведнъж на брега на един сезон,
на брега на моето лято,
ти застана на пустия, тих хоризонт,
като птица от заминало ято.
Ти застана на пустия тих хоризонт,
като птица от заминало ято.

Светлият блясък на твойта ръка,
през ноща на душата ми мина,
и потече през мен една бистра
река от прозрачно и младо вино.
И потече през мен една бистра
река от прозрачно и младо вино.

Презимувай при мен.
В моя свят, в моя свят остани.
Ще се срещнем две планети изгубени.
Аз те гледам смутен.
В мен звучи оня паметен стих :
"Господи колко си хубава".

На брега на света, опустял и тих,
седим две планети изгубени.
И се рони брега на един наш
сезон и се рони моето лято.
И се рони брега на един наш
сезон и се рони моето лято.

Най-красивият ангел

"На глупака, каквото му е на устата, това му е на сърцето, а на мъдреца каквото му е на сърцето, това му е на устата."
БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН

От 20 години представям пред хората личността на Бенджамин Франклин. Макар че повечето ми ангажименти са за лекции пред служители на големи компании и пред конференции, много обичам да говоря пред ученици. Когато работя за някоя голяма компания извън района на Филаделфия, редовно моля да спонсорират две мои лекции в училища, като един вид отплата към обществото.
Установил съм, че дори малките деца приемат много добре смисъла на лекциите, които изнасям чрез историите за личността на Бенджамин Франклин. Насърчавам ги да задават всякакви въпроси и обикновено ме питат много интересни неща. Личността на Бенджамин Франклин често става толкова реална за учениците, че те забравят недоверието си и започват разговор с мен сякаш аз съм истинският Бенджамин Франклин. Един ден, след лекцията в едно начално училище, отидох в стаята на петокласниците, за да отговарям навъпросите на всички изучаващи американска история. Един ученик вдигна ръка и каза:
-Мислех, че сте умрял.
Това не ми се случваше за пръв път, затова рекох:
- Да, умрях на 17 април 1790 година, когато бях на 84 години, но не ми хареса и затова повече никога няма да го правя.
Веднага помолих за други въпроси и видях едно момченце в дъното, което вдигаше ръка. То попита:
-Когато бяхте на небето, видяхте ли там майка ми?
Сърцето ми спря. Искаше ми се земята да се разтвори и да ме погълне. Единственото, което си помислих,беше: "Внимавай да не изтърсиш някоя глупост!"
Напълно разбирах, че за да успее едно 11-годишно момченце да зададе такъв въпрос пред всичките си съученици, това трябва да е или много скорошно преживяване, или много голям проблем. Знаех, също така, че непременно трябва да кажа нещо.
Тогава се чух да казвам:
-Не съм сигурен дали тя е онази, за която се сещам, но ако съм прав, тя беше най-красивият ангел на небето.
Усмивката на лицето му ми подсказа, че съм намерил правилния отговор. Не знам откъде ми дойде, но според мен получих малко помощ от най-красивия ангел.

РАЛФ АРЧБОЛД
"Пилешка супа за душата"

Ретроспективни размисли за годината,която изтича...


Не зная при вас как се развиват последните седмици от една календарна година,но при мен обикновено са доста динамични и натоварени дни.Правим планове за предстоящите празници,правим също така финансов и житейски баланс на изминатия път и развитие.Поставяме си цели и залагаме надежди и задачи за бъдещата година...Едни такива дни-секунди или години,в които човек наистина неволно прави лека ретроспективна мисловна крачка с поглед през рамо назад.И така правя си за себе си един волен,а и неволен разбор на отминалите месеци и на извършени действия,изречени думи,преживени събития.И тъй като съм човек ,въплъщаващ в едно няколко житейски роли от социумния театър наречен живот-личен,професионален,виртуален и реален,интимен и не чак до там,но пък обогатен от все повече нови професионални и приятелски контакти и общувания ,сега ще се опитам да маркирам своята равносметка и извод.
В професионален план е ясно-там мърдане назад няма ,а напротив напред и нагоре.И не защото съм кариеристично настроена феминистка/Боже опази/,а просто защото така трябва в мъжката ми професия и студената метална вселена,в която се потапям ежедневно и си вадя препитанието и хляба.Защото проектант се става бавно и мъчително трудно,но пък веднъж понесъл се на течението от бездействие и стари лаври,лесно се удавяш в рутината и закостенялостта на ежедневието.Губиш си тръпката и радостта от материализирането на сътвореното от теб на лист хартия от прави и не дотам прави линии.Аз се моля никога да не угасне в мен този алчен пламък към новите и предизвикващи ме задачи и решенията им.Моля се да има още и още работа,сиреч проектна дейност,която пък води до изграждане на инсталации и съоръжения,даващи препитание и на други хора.
В личен план пред себе си отчитам,че някъде в динамиката на тази изтичаща година пропуснах да кажа на някого колко много е значил и значи за мен и колко много му вярвам,как ме е зареждал и дай Боже и занапред да е така.Но има още един месец до края на тази година и дано успея донакъде да запълня "дупките" на пропуснатото от мен в пътя ми към него.
В интимно-приятелската блого и житейска сфера...Там нещата са /как да кажа по-деликатно?/малко натоварващи,но и същевременно разтоварващи.В реалния живот се запознах с нови личности и се разтоварих от „баластрата” на лъжеприятели или такива,за които съм мислела ,че спадат към категорията –приятели.Опитах се да се науча и поуча в живота и в във виртуала...Просто затворих вратата на доверието и ги оставих в чакалнята на ....познатите си,реални и виртуални.”Свежо” за мен бе моя ученически чин във виртуала,както и в последствие и блогосферата .Няма да навлизам в подробности,а само ще цитирам българската поговорка:”Приятел в нужда се познава.”
Просто тя казва всичко за едно истинско приятелство.”Нуждата” може да е кризисен период/офф-топик даже/,болест,временно неразположение на духа и тялото,все моменти, в които и най-малкия жест от приятел ти дават криле и надежда да се изправиш и полетиш,ако си птица...Или пък метафоричен полет на мисълта и душата,ако си малко по-лиричен и раним ,като натюрел.И тук е редно да спомена,че в именно такива тежки моменти аз не бях сама. Както в реала,така и във виртуала и бих искала да благодаря на тези,които бяха до мен мислено и виртуално,както и реално-в живота.Една огромна благодарност и съшевременно радост от взаимното общуване,допир и опознаване.От разменените мисли и писма с виртуалните си приятели,от обменените думи,споделените радостни събития и тревоги,ние взаимно си помагахме,съветвахме и подкрепяхме.Оказа се,че в един мой клип тук в блога с хубав позитивен текст някой е намерил истината за себе си,друг пък от песен-клип или стих-моментна топлина и утеха,а трети куража да постъпи по правилния начин...Ами ето-един взаимен приятелски обмен на емоции и своеобразен симбиозен двупосочен кръг на приятелството.Почти както в реала,но с тази разлика,че там не винаги можем в нужния и точен момент да сме до приятелите си физически.Дори и страшно много да ни се иска...
Ако с тези мои размисли и лека ретроспекция събудих у вас желание да споделите вашата равносметка,ще ми бъде любопитно и интересно да я прочета в блоговете ви или като коментарии.Напоследък ми е адски натоварено и малко време отделям за нета и посещенията ми „у вас на гости” оредяха ,но пък през уикендите ще ви навестя и прочета,само запазете това заглавие-„Ретроспективни размисли за годината,която изтича...”.

Сърце от камък


Някой ден сърцето ми ще се превърна в камък
Откъснат от света ще тлея в своя замък
И няма да крещя да вия до забрава
Когато разбера че някой ме предава
Ще бъда властелин на самотата своя
и може би дори ще избера покоя
Пред хаоса на любовта
Някой ден... но не сега!

Стюърт Дарк

Моето щастие


Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми брат,
със чашка и песен - за първи ли път?
ги пращам, по дявола нека вървят!

Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е живота, а ти си войник!
Безгрижният нрав е богатство за мен:
пред никой не скланям глава унизен.

Гнетят ме нещастия, скърби и страх!
Но вечер с другари - лекувам и тях!
Когато сме стигнали читави брат,
защо да си спомням злото назад?

Съдбата ми кранта, се спъва навред.
Към зло, към добро ли, да кара напред!
Аз своята участ, добра или зла,
ще срещна усмихнат с "Добре си дошла".

Робърт Бърнс

ВИРТУАЛНА...ЛЮБОВ



В мрачината на твоята спалня,
тя е винаги с тебе ...нон стоп
и пръстите пишат думи за нея
но нетът е целият неин живот!

Погледа нежен затаила в екрани
огледалото тъне във синя тъга,
а очите и - тъжни и все приковани
във монитора, блеснал в нощта.

Самотата и стеле се в ъглите,
не жалее да види как тя,
във компютъра мъртъв прелива
капки жива, човешка душа.

Усмихва се,смее, виртуално момиче
електронна,и създадена с чип,
Но вечно със теб, и реално обича
нереален, загадъчен ник.

Отровена от наложената й мисъл,
на превъзбудени анонимни мъже,
че избраният мъж не обича,
както истинска - с ум и сърце.

Постепенно превръща се в сянка,
в нереални думи, в ням лабиринт,
на и-мейли докрай се изпраща,
и се стопява без "копи" и "принт"...

Тя в леглото е ....вечно въздиша,
мечтае за мирис на истинска пот,
по мъжко тяло реално да стича,
впито в нейния виртуален "живот".

LordofDreams

Водопад

Jumping Fish Pictures, Images and Photos
Сред планинската долина
дето ме посреща хлад,
като звън на мандолина
се обажда водопад.

Само със едничка струна
песента си той реди.
Зад стеблото на горуна
святкат бистрите води.

Стадо блейне. Кос изсвирка,
Син цветец се приведе...
И си мисля аз - пастирка
нишка сребърна преде.

Тя държи вместо вретено
в пръстите си сив сокол
и в сияние зелено
чезне утринният дол.

Иван Давидков

Другар

hand Pictures, Images and Photos
Не искам да ти бъда божество,

че божествата лесно се разлюбват.

Не се усеща как, кога, какво,

но нещо непременно ги погубва.

И най-голямата любов, прости,

за тебе не желая да съм също.

Умира тя, и без да искаш ти,

в удобния затвор на всяка къща.

Аз искам само с искрени очи

с теб да делим и хляба, и леглото.

И колкото и смешно да звучи,

аз искам твой другар да съм в живота.

Че лесно своя Бог човек мени.

Че новата любов е най-голяма.

А със другаря в трудните ни дни

смъртта едничка ни разделя само.


Надежда Захариева

Топлите есенни кестени


Дъхаво топлите кестени
в уличка морско сумрачна
с едно намигване отнесено
спряха ме рязко и есенно.

Краката уморени и дъха,
поведоха ме запленена
от диря топла и страха,
умора от спомена ометени.

Като от лента филмова,
занизаха се низ епизоди
и паметта ми услужлива
на мига бързо ме споходи.

Там бях мъничко дете
с оченца копчета-мъниста,
стиснало в двете си ръце
кесийка топла и уханно чиста.

Решена аз вече бях-
къс спомен да си гребна
и понеже вече огладнях,
реших-сумата е дребна.

Кога нослето си заврях
в кесийката издълбоко,
очета черни аз съзрях-
гледаха ме лакомо,жестоко.

То бе ромче крехко, хилаво,
тихо до сергийката бе спряло,
облечено бе с яке старо,лилаво
с очи да се опие,тук се свряло.

Усмихната аз даже му намигнах,
кичур къдрав от челото си повдигнах,
подадох му безценната кесийка,
/а то невярващо/
обгърна я като стъклена саксийка.

Смутено то само избълбука :
-Госпожа,аз топля се тука!
-И аз също!-казах замечтана,
погалвайки косица остра,разпиляна.

Това е един бездарен стих-приказка,но реална за случка днешна и напълно спонтанна.

17.11.2009г.

Всичко знам за тебе, бебе!

babies Pictures, Images and Photos
Днес татко ме гушна и радостно рече:
„В корема на мама живее човече.
Дали е момченце или пък момиче?
Дали ще е братче или пък сестриче?

То колкото житено зрънце е само,
но спи и расте под сърцето на мама.
И сигурно много прилича на тебе,
когато си бил във корема и бебе.”

Туй, че нашето бебе пораства, е ясно.
Ами как се побира? Не му ли е тясно?
„Не, не се тревожи! – Мама права застава. –
Виж, коремът ми също расте, наедрява.

Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека,
все едно е къщурка – и просторна, и лека...
Ден след ден се заобля, ден след ден се издува –
има място за бебчо дори да лудува!”

Вече в кухнята често заседява се мама.
Ние с татко се смеем, че похапва за двама –
два банана изяжда, две филийки препича...
И след малко от глад към хладилника тича!

Ала то е, защото се храни със нея
бебчо, дето в корема и кротко живее.
Как, ще питате вие, като няма устичка?
Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка.

Понякога мама бледа лежи.
Навярно коремът и доста тежи.
Тогава съм мил – безшумно се движа
и заедно с татко за нея се грижа.

Когато заспи, стихват стъпки и песни –
съня и не бива никой да стресне!
Влакчето даже мирува, кротува,
защото и бебето също сънува.

Колко много коремът на мама порасна!
Всяка рокля предишна сега и е тясна.
Вътре бебето шава, премята се, рита
и почуква с юмруче... За мене ли пита?

Знам, не вижда оттам непознатия батко,
но познава гласа ми и този на татко,
затова му разказваме как си мечтаем
скоро заедно с него у дома да играем.

С нетърпение питам: „Защо ли се бави?
И кога ще излезе? Да не би да забрави?”
„Още малко остана – моят татко отвръща. –
Ще ухае на бебе после цялата къща!”

Най-накрая е тук! Вече имам сестриче!
Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича!
Ох, как искам по-бързо да стане голямо!
Не расте ли и братче в корема ти, мамо?

Мая Дългъчева
от тук

Стихотворение за компютъра


Компютър имам си у нас,
играя на него цял час.
Пролет, лято, зима, есен-
виждам всяка нова песен.
Ден, седмица, месец, година, век-
постоянно съм нащрек!
Компютър, чудо имам аз,
и безброй игри в запас.

Дарина Кралева, 9 г., Стара Загора
източник

Я вас любил....


Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

А.С.Пушкин
източник тук

Любов и омраза


/Странно настроение/

Любовта е красива нотка,

от която струната страда.

Омразата пък е котка,

а котка по гръб не пада.




И нека да знаят другите,

и ние да знаем нека -

любовта е само за лудите,

омразата е за всеки.




С ръждиви пирони в дланите,

с венец от кървави тръни

ние не вярваме в раните,

но, уви, вярват в смъртта ни.




С души като от камък

по някаквa висша команда

изгаряме в кървав пламък,

но ние сме саламандри...




Ние сме просто различни

и нямаме чувства зрими

и щом като не обичаме,

значи сме неуязвими.



И нека да знаят другите,

и ние да знаем нека -

любовта е само за лудите,

омразата е за всеки.

автор:pagane_1 (Валентина Драгнева)

Аз...


Аз искам ти да си щастлива,
Забравила студа и самотата.

Така ще бъдеш по красива,
Ефирно елфче от гората,

Обожествявана фурия,
Безбрежна като океана,
Излъчваща света магия,
Чаровна, весела, засмяна.
Аз много, много те обичам,
Макар пред тебе да отричам!


Найден Найденов

Въпреки това


Хората са неразумни, нелогични и егоистични,
въпреки това, обичай ги.

Когато вършиш добро, ще ти припишат егоистични мотиви и задни мисли,
въпреки това, прави добро.

Когато имаш успехи, печелиш фалшиви приятели и истински врагове,
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре ще бъде забравено,
въпреки това, прави добро.

Честността и откритостта те правят уязвим,
въпреки това, бъди честен и открит.

Това, което си построил с дългогодишна работа, може да бъде разрушено за една нощ,
въпреки това, продължавай.

Твоята помощ наистина е нужна, но хората може би те нападат, защото им помагаш,
помогни им, въпреки това.

Дай на света най-доброто от себе си, и те ще извадят зъбите ти,
въпреки това, дай на света най-доброто от себе си.

На дъщеря ми и всичките деца, които обичат приказки


Винаги след дъжд на небето се появява дъга. Тя е плетеница от цветове, които носят красота и радост в сърцата на децата. Дъгата е скрила чудни приказки в своите цветове... Сега ще Ви разкажа някои от тях. Всеки цвят носи своята тайна приказка. Дъгата е скрила в себе си мъдростта на Времето и тайните на Сърцето. Чуйте ги!
Дъгата е пъстра и шарена, и много красива... След дъжд, когато грейне Слънчо, се огледайте за нея... Чуйте онова, което разказват Пъстроцветните пътеки на Дъгата. Пътеките са червена, оранжева, жълта, зелена, синя, светлосиня и виолетова. Онова, което те шептят е доловимо само за детското сърце.

Мечтата на розата

В една градина се родила чудна и прекрасна роза, ослепителна и красива, с нежни листи и красиво тънко стъбло. Всеки минувач спирал и се възхищавал на красивата червена роза. Тя била заобиколена от много други цветя - маргаритки, невенчета, божури. Но те били някак си долу в низкото и тя ги гледала от пиедестала на собственото си величие. От време на време казвала:
- Някой ден ще ме открият... Мечтая да не съм сред вас. Вие сте обикновени, а аз - не. Вие сте красиви, но аз съм неповторима.
Маргаритките шепнели:
- Розичке, ние ще тъжим за теб.
Божурите дори не се впечатлявали от казаното от нея. Престрували се на безразлични. Невените - оранжеви и огнени възмутително поклащали главички:
- Недей така, Розичке! И ти си цвете като нас. Стой при нас в градината и не се възгордявай.
- Но аз не искам да съм тук! Искам да съм специална.
Подухнал вятър. Разнесъл аромата на цветята. Ароматът на розата бил най - прекрасен. Преминала една девойка. Видяла красивата роза и я откъснала.
- Това е моето цвете, казала тя и го закичила в косите си.
Отишла на бал и там танцувала цяла нощ. Момичето изпъквало с красивата си бяла кожа, бадемови очи и дълги прекрасни смолисти коси, в които била закичена розата. Танцувала тя огряна от луната. Розата в косите и се чувствала най - специалното цвете на света. Тази нощ била неповторима за розата и тя тръпнела от щастие. Един момък поканил красивата девойка на танц. Призори, преди да се разделят той помолил своята избраница да му подари нещо ценно за спомен. Тя свалила розата от косите си и нежно я целунала. Подавайки му цветето изрекла:
- Когато гледаш розата, ще мислиш за мен, а когато докоснеш лицето си с нея, сякаш моите устни те целуват с безкрайна нежност...
Така мечтата на розата се сбъднала. От обикновено градинско цвете тя се превърнала в символ на Вечната и Чиста Обич! Тази приказка разказва червената пътека на Дъгата.

Тиквеното оранжево прасенце

Живяло някога едно прасенце, което мечтаело да насади и отгледа поле от тикви - оранжеви и големи, приличащи на слънца. То много обичало да яде тиква. Докато другите прасенца се въргаляли в локви от кал и се цапали весело, то се трудело над своето поле. Първо намерило семчици. После ги засяло. Упорито се грижел Прасчо за своите оранжеви тикви. Дори другите прасенца му се подигравали, но той упорито следвал мечтата си. Поливал тиквите. Радвал се на всеки слънчев лъч, докоснал градинката му, защото вярвал, че Слънчо ще придаде още по-оранжев цвят на тиквите му. Знаел, че тиквите обичат слънце и той обичал неговата топлинка. Прасчо изобщо не се повлиял от своите приятели, които тънели в блаженство в локвите от кал и ровичкали зурлички в земята. Той бил някак по - различен от другите.
- Хей, Прасчо! - подвиквали те. Стига си се трудил. Ела да играеш с нас.
- Не мога, имам работа, говорел той на прасенцата.
Прасчо вярвал, че в неговата градина ще се родят най-сладките, големи и красиви оранжеви тикви на света.
И се родили - прекрасни и оранжеви като слънца, сладки и вкусни като мед. Между тях имало една огромна тиква, толкова голяма, че Прасчо си направил къщичка от тиква. Блажено се въргалял той в тиквената си къщичка. Хапвал с наслада от любимите си тикви. Дори поканил прасенцата да хапват с него от време на време. Той имал добро сърчице и простил подигравките им.
- Видяхте ли? Докато вие се въргаляхте в локвите аз постигнах мечтата си благодарение на труд и постоянство.
- Ех, Прасчо ти наистина успя. Благодарим, че ни даде да опитаме от вкусните оранжеви тикви.
- Идвайте ми на гости, когато пожелаете.
Така казвало прасенцето на другите.
А дали от оранжевите тикви и от това, че Прасчо все си хапвал от тях, или от слънцето, или от това че Прасчо се въргалял в тиквената си къщичка постепенно розово прасенце се превърнало в Оранжево Прасенце.
- Вижте той е оранжев!
Но Прасчо не се впечатлявал. Няма нищо лошо да си по-различен с нещо от другите. Той бил не само Оранжевото Прасенце, но и най-трудолюбивото прасенце на света, защото за да осъществиш мечта са нужни труд и постоянство, така присъщо за тиквеното оранжево прасенце.
Това разказва оранжевата пътека Дъгата!

Детето на Слънцето

Цар Слънчо светел с огромна мощ над света. Подкарвал колесницата си с вълшебни коне и огрявал Земята. Той давал живот на всички живи твари,които живеели там. Осветявал и най -тъмните кътчета. Достигал до най - скритото местенце, за да дари живот. Преминавайки през една висока планина Слънчо прекършил един от лъчите си. От парченцето, което паднало се родило слънчевото дете. То било мъничко и красиво. Светело като баща си, но не притежавало тази мощ. Пътувало с Цар Слънчо, но винаги било тъжно. Баща му го попитал:
- Кажи, дете мое защо винаги си тъжно?
- Искам да бъда при Хората, казало то.
Замислил се цар Слънце. Не искал детето му да страда.
След дълги размишления взел най - трудното решение - да го пусне там долу при тях
Не искал да гледа тъгата в очите му. Не искал да слуша плача му нощем. Сърцето му се късало от мъка, но знаел, че това е правилното решение.
- Ела, миличко мое.
Подканил той детето си родено от слънчевите му лъчи. Прелитайки ниско над Земята той пуснал детето си като дар на Хората и му помогнал да осъществи мечтата си. И то засияло сред хората. Станало част от душите им. Когато човек се усмихва, заприличва на слънце. Това е, защото във всеки човек било възрастен или дете има частичка от детето на Слънцето.
Това разказва жълтата пътека на Дъгата.

Синята морска звезда

На дъното на огромния и необятен Океан живеела красива морска звезда. Тя винаги била тъжна. Не била като другите морски обитатели, които играели и се забавлявали. Синята морска звезда мечтаела да не бъде сред корали и миди, и стада от рибки. Искала да се издигне нагоре, нагоре към светлото синьо небе. Звездичката си имала приятел, шарената рибка Червеноперка.
- Кажи ми, мила рибке, красива ли съм?
- Ти си много, много красива
- Но защо съм тук, а не на небето?
Малката рибка мъдро отговаряла:
- Едни звезди се раждат на небето, а други в океана.
- Искам да светя горе.
Плачела морската синя звезда.
- Но ти светиш тук!
Успокоително шепнела Червеноперка. Морската синя звезда не спирала да тъгува. Царят на морето Нептун я извикал при себе си.
- Разбрах, че не искаш да си тук, а горе в небесата далече от нас...
- О, царю, помогни ми! Ти имаш тази власт!
- Всички тук сме тъжни, когато някой се чувства нещастен. Ще използвам вълшебната си сила и ще те възкача на небето. Зарадвала се Синята Морска Звезда. Започнала да танцува от щастие. Дори и не подозирала, че бидейки там горе, ще свети, но никога няма да може да танцува и да се вижда със своите приятели.
- Червеноперке, аз отивам сред звездите.
Заплакала малката рибка. Тя обичала Синята Морска Звезда.
- Недей плачи, това е мечтата ми - да гледам светът и да му светя.
Сбогували се с болка в сърцата. Настъпил мигът на нейното превъплащение. Нептун докоснал морската звезда с жезъла си и тя почувствала как се издига високо, високо, високо...
После всичко утихнало. На небето се появила Нова звезда, която носила странна тъга в сърчицето си. Стояла там горе и светела. Около нея милиони други звездички потрепвали като фенерчета и светели над огромния свят. И Синята звезда разбрала, че достигането до желаното не винаги е най - доброто. Била далече от Океана и Червеноперка. Не можела да танцува свободно, както го правела на морското дъно.
Непрестанно светела над необятната морска шир и гледала с тъга онова, което била изгубила, когато изпълнила мечтата си. Нощем над Океана свети една огромна Синя красива, но тъжна звезда. Това е тя. Сълзите и се ронят и се сливат с Океана, откъдето е дошла на Небето.
Това разказва синята пътека на Дъгата .

Светлосиният балон

Имало един светло син балон - голям и красив. Той бил закачен на една връзка с негови събратя и очаквал някой да го купи за детето си. Продавачът подвиквал:
- Балони... балони... шарени балони. Купете балони, моля.
Духнал силен вятър. Повдигнал със силните си ръце балона, откъснал го от връзката и го понесъл над огромния свят. Летял балона дълго... над морета и планини... Слънцето светело и го галело с лъчите си.
- Приличам на светлосиня птица в небето. Ех, как искам някое дете да си играе с мен. Така си мислел балона, докато се носел над обширния свят. Вятърът утихнал. Бавно и постепенно. Балонът започнал да се спуска към земята. В един двор плачело дете.
- Искам балон! - хлипайки казвало то.
Балонът се насочил към него и паднал в ръцете му.
- Мамо, виж имам най-красивия светлосин балон на света.
Очите на детето светнали от радост и здраво стиснало балона към гърдите си. Светлосиният балон чул щастливото детско сърчице. И той се почувствал щастлив. Детето се затичало след другите деца и подвикнало :
- Вижте, имам балон той е най - красивия на света!
И както тичало паднало. Балонът, леко подухнат от вятъра се забил в трендафилов храст. ПУК! Сърчицето на балона не издържало и се спукало. Миг преди това светло синият балон си помислил:
- Ще си отида щастлив. Видях свят. Бях прегръщан от вятъра и целунат от слънцето. Подарих щастие на тъжно дете... А кой балон може да се похвали с толкова много приключения в краткото си съществуване? Светлосиният балон се спукал, но приказката за него още се разказва от светлосинята пътека на Дъгата.

Люляковата принцеса

Някога много отдавна живяло едно момиче. То имало красиви сини очи. Красивите и дълги коси се спускали и покривали красивото, нежно тяло. Живеела сама сред люляковата гора. Царица люлякова тя била. Грижела се с търпение и любов за всяко едно дърво или цвят. Понякога сините и очи се изпълвали със сълзи. Тогава запявала песен.
"Момичето от люляка съм аз,
живея си сама самичка.
Сред цветове и аромат
на люляците съм Принцеса.
Сърцето ми тъжи и плаче,
не искам, аз да съм сама.
Да имам мил другар мечтая
в люляковата гора."
Пеела тя чудната си песен, а вятърът я разнасял надлъж и шир по света. Един момък в далечна страна чул чудната песен. Скрил песента дълбоко в душата си, и поел по пътища незнайни да търси Люляковата принцеса. Един ден, когато слънцето почти се било скрило зад върхарите той усетил аромата на люляк. Пришпорил коня си и нетърпеливо навлязъл в царството на люляците. Зърнал прекрасното момиче и го обикнал от все сърце.
- Чух песента ти и дойдох другар да ти бъда.
- Добре дошъл при мен. Чаках те толкова дълго.
Страните и се покрили с руменина.
- Аз мечтаех за теб, казало момичето на момъка.
- Твоята мечта ме доведе тук чрез песента ти.
И заживели те щастливо в царството на люляците.
Най - хубавото е когато мечтата на чистото сърце се превърне в реалност. Тази приказка разказва виолетовата пътека на Дъгата.

Само зелената пътека мълчала...
- Защо мълчиш? разкажи ни твоята приказка и тя започнала да разказва...

Зелената си приказка


Някога много отдавна, толкова много преди...
Имало едно дете с чудни зелени очи. То винаги питало, какво е това, откъде е, защо светът е свят и хиляди други неща...
Било любопитно и искало, когато порасне всичко то да разбере. Минавали годините и то растяло. Пораснало голям и силен мъж. С годините научил много, но то никога не му стигало. Мечтаел да знае всичко. Да няма тайни, които не разгадава или не успява да си обясни. Учило много. Най-големият му приятел станала книгата. От нея научавал всичко за света. Пораствайки, разбрало, че да догониш мечта е нужно да учиш и четеш, защото това е пътят към познанието. Книгата е онова тайнство, чрез което докосваш звездите. Момчето със зелени очи станало Учител, за да учи другите на знание и да им предава мъдростта на словото. Защото словото е сила. То е магията на Времето и Вечната Мъдрост. И никога не съжалило, че книгата обикнал с душата си и своето сърце. Повярвайте, Знанието се крие в написаното, а написаното е Вечно! В зелените момчешки очи се оглежда огромната наша Зелена планета, която трябва да обичаме и пазим... В очите му свети любовта към Планетата и Родната Земя. Това разказва зелената пътека на Дъгата, а всички слушат притаили дъх, защото не искат приказката да свършва.

Дъгата приказки разказва. Заслушай се в песента. Когато има дъжд и слънце, изгрява ТЯ красиво - пъстроцветна и приказки реди... и носи вълшебства.
Ослушай се и чуй ги ТИ!

автор:dara33 (Лили Спасова)

Надежда

Merry Christmas & Welcome to the new AMT! Pictures, Images and Photos
Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

— Надежда. Надежда за всички.

‘Купете! С отстъпка за вас!

Всеки трябва надежда да има!’

И на всеки бих давал аз,

колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари

и само отвънка поглежда,

бих му дал, без да плаща дори,

всичката своя надежда.


Джани Родари