В очакване на телефонен звън


Днес имах своя имен ден и малък повод за лично тържество ,както и на размисли,ден на припряна суета в кухнята и хола,ден на трепетно очакване на телефонен звън,звън от далече и един много топъл глас...
Събудих се доста рано,без обичайното гласче от мобилката:”Време е,ставай,слънчице!”.Събудих се със свито в очакване сърце и нерви ,като огнено кълбо.След обичайните сутрешни хигиенни процедури и дозата огромно и ароматно кафе с цигара,се захванах с миксера и една уж изпитана рецепта за кекс...Следобеда чаках две приятелки да ми дойдат на гости и да си побъбрим ,както едно време.Те бяха четири приятелки всъщност ...тогава от едно време.Обаче оредяхме...Едната я съкратиха от работа и се затвори в себе си и стените на дома си.Мой дом,моя крепост...или затвор?За нея май е две в едно-и крепост и затвор.Това се случи преди две години.От тогава се чуваме много рядко,а за виждане не може и да става дума.И не ,че сме я изоставили-и работа и намерихме, таман три оферти,но тя ги отказа...Не била се „излекувала” от болката си.И на разходки сме я викали,тя пак отказваше-нямала сили да излезе ...Очакваме да се оправи скоро и да ни се обади.Някой ден...
Другата пък имала „сърдечни” терзания с либето си,които се опита на наш гръб да препише и така по-лесно да си ги разреши./Има човек,значи има и проблем./То не бяха обвинения и сплетни,клюки по адрес на трети човек и т.н.Накрая осъзна грешката си,но вече няма очи да ни погледне.Макар,че ако намери сили да каже- „Простете ми,момичета !”,ние пак бихме я приели.Очакваме я и ни липсва.
Та така,бъркам си яйцата под монотонния химн на миксера и си мисля-„Защо не звъни този проклет телефон?Защо той се бави?”.Проверявам фурната дали се е загряла,а тя ме гледа полусляпо с единствения си реотан и като ,че ли ми намига шеговито:”Ще печеш сладкиш,а?Ще печеш когато аз реша!”.Припряността и нервното присвиване под лъжичката ме мъчат,а този проклет телефон все не звъни....Изведнъж се разпищя мобилния-колеги,които ми честитят празника.Разменяме си протоколните думички и затварям.Пак поглеждам фурната,а тя унесена в някаква си нейна дрямка,е с температурата на човешкото тяло.Отчаяние се надига в мен и внезапно ме връхлита идея:”Защо ли не взема да купя нещо готово от сладкарницата?”
Зъъъннн,звъни телефона.Тичам до него и сритвам някаква табуретка по пътя си...Но не беше ти!Бяха двете ми приятелки,за които се правих на умела сладкарка.Предложиха ми,като всъщност ме спасиха,да отидем на разходка някъде и там да почерпя.Уррааа!Спасение на хоризонта!Изключих всички уреди ,облякох се припряно ,малко грим и токчета-все пак съм именичка,и се понесох с асансьора към срещата.А тя срещата мина весело и по женски бъбриво..Изненадаха ме с разкошна орхидея с цели 7 цвята.Само дето мобилния ми повече не позвъня...Нито преждеспоменатите приятелки,нито ти се обадихте...За тях знам и се опитвам да ги разбера.Но теб?Просто ти не си се сетил,нали?Работата,път,проблеми и грижи...така ще се оправдаеш после.И аз пак ще намеря сили да ти простя в очакване...

Този, който


Този, който отвръща с най-хубавото за полученото по-малко хубаво, е добър човек.
Този, който отвръща с по-лошо за полученото по-добро, е егоистичен.
Този, който се опитва дори при размяната да бъде добър, е практичен.
Този, който отвръща с добро за злото, е свят.
Този, който отвръща с по-малко зло на по-голямо зло, е обикновен.
Този, който дори когато връща, се опитва да бъде зъл, е злобен.
Този, който отвръща с по-голямо зло за по-малко зло, е дявол.
Този, който отвръща със зло на доброто - за него няма име.
Този, който се пази да не прави някого на глупак, е умен.
Този, който не позволява на другите да го правят на глупак, е мъдър.
Този, когото другите правят на глупак, е простак.
Но този, който съзнателно си позволява да го правят на глупак, показва нрав на свят човек.

Хазрат Инайят Хан (1882–1927), индийски поет и мистик

КЪМ РОДИТЕЛИТЕ



Халил Джубран,”Пророкът”

Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си.
Те идват на света чрез тебе, но не от тебе.
И въпреки че са при теб, те не ти принадлежат.
Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени.
Ти можеш да дадеш подслон на телата им,
но не и на душата им.
Защото тя обитава къщата на утрешния ден,
която не можеш да посетиш дори в мечтите си.
Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,
но не се опитвай да ги направиш като себе си.
Защото живота не се връща назад
и не е спрял при вчерашния ден.

На Петя Дубарова


Едно писмо очаквам от Бургас.

Във синкав плик.

И с много пъстра марка...

Донесло лунен звън от Лунапарка

и на морето утренния глас.

Над градовете литнало само,

над пътища

и пропасти случайни,

задъхано от юношески тайни,

писмо очаквам -

твоето писмо...

Да носи близка дата пликът тих.

И мургав смях

във думите да свети...

Знам, няма да са много редовете -

денят ти беше кратък като стих.

Очаквам, Петя, както други път,

писмото от Бургас

да ме зарадва...

Повярвах много рано в твойта дарба.

Последен ще повярвам

в твойта смърт.

Георги Константинов

Вагонът „България”


Близо до някаква гара,
сбутан до тъмния склон,
чака безпътен вагон
с гордия надпис „България”.
Дърпан дотук и забравен
в троскот и цъфнал бодил.
Кой ли хитрец е решил
с него пари да направи?
Нещо, подобно на кръчма.
Нещо, подобно на хан.
Влизаш във него смълчан,
а пък попадаш на глъчка.

Глъчка от весели маси.
Даже бръмчи рокендрол.
Дъх на фалшив алкохол
иде от мътните чаши.
Врява…Кой пие? Кой плаща?
С мъка присядаш и ти.
Сякаш вагонът лети
в здрача…Дори се поклаща.
Носи към призрачни гари
песни и буйни слова.
Ала дори колела
няма вагонът „България”.

Ама че хора…Станете, все пак!
Някъде свири
последният влак!

Георги
Константинов

Да дариш живот....


Ти отвори очички само преди миг, а вече ти се спи. Иска ми се да отвориш очи и да ме погледнеш. Дете мое ненагледно, ангел, слязъл от небето... това е последния миг, в който сме заедно. Докато те притискам към себе си и усещам топлината на мъничкото ти телце до моето ... очите ми не могат да ти се нагледат. Ти си такова малко човече, а аз искам да видя у теб толкова много неща ... за толкова кратко време. След няколко минути ще дойдат да те вземат. Но сега сме само двамата и ти принадлежиш само на мен.
Бузките ти са още възпалени от раждането - толкова са меки и нежни под пръстите ми, като крилце на пеперуда. Веждите ти са сбърчени съсредоточено - сьнуваш ли нещо? Миглите ти са прекалено много, за да ги преброя, но искам всичките да ги запечатам в съзнанието си. Не искам да пропусна нищо от теб. Нормално ли е да дишаш така често? Не разбирам нищо от бебета - може би никога няма да се науча. Но едно нещо знам със сигурност - обичам те от все сърце. Обичам те толкова много, а няма как да ти го кажа. Надявам се един ден да разбереш. Давам те на други, защото те обичам. Искам в живота си да имаш всичко, което не съм имала аз - сигурност, съчувствие, радост и добър прием. Искам да те обичат такова, каквото си, иска ми се да се мушнеш отново вътре в мен - още не съм готова да те дам. Ако можех завинаги да те държа така и никога да не се изправям пред утрешния ден - дали тогава всичко би било наред? Не, знам, че всичко ще е наред, ако те дам, просто не очаквах, че ще се почувствам така - не знаех, че ще си толкова прекрасно и така съвършено. Имам чувството, че вадят сърцето ми на живо. Не допусках, че така ще ме боли.
Утре твоите мама и татко ще дойдат в болницата да те вземат и ще започнеш нов живот. Моля се на Бога да ти кажат за мен. Надявам се да разберат колко храбра съм била. Надявам се да ти кажат колко много те обичам, защото аз няма да съм покрай теб, за да ти го кажа сама. Вътрешно аз ще плача всеки ден, защото ще ми липсваш много. Надявам се един ден да те видя отново - но искам да пораснеш силно и красиво и да имаш всичко, което искаш. Искам да имаш дом и семейство. Искам един ден да имаш на свой ред деца, прекрасни като теб. Надявам се, че ще се опиташ да ме разбереш и няма да ми се сърдиш.
Сестрата влиза в стаята и протяга ръце към теб. Нима трябва да те дам? Усещам как сърцето ти бие бързо-бързо и най-сетне ти отваряш очи. Поглеждаш ме с доверие и невинност и сърцата ни се сливат в едно. Подавам те на сестрата. Имам чувството, че ще умра. Сбогом, дете мое - частица от сърцето ми ще остане завинаги с теб. Обичам те, обичам те... обичам те ...



Пати Хансен

В памет на Петя Дубарова

На 4 декември 2009г. се навършват 30 години от смъртта на великата и недостижимата Петя Дубарова.С този материал искам да си спомним за нея,едно седемнадесетгодишно момиче дало толкова много на нас като нация и взело толкова малко от живота...

Посвещение
Стих:Ангел Балинов Музика:Иван Ненков Дует Иван и Живка Ненкови



А сега един клип с неин стих-"ВРЕМЕ - Изтича песента като вода!"



В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ, поетесата пише:
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”
„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;
„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”


Колко мъдрост и изстрадана болка,колко ранна зрялост и болезнена ранимост лъхат от тези редове на едно 17 годишно момиче!Поклон пред силата на духа и перото ти,Петя!Благодаря на съдбата и Бог,че ми дадоха шанса да се докосна реално до теб и твоя свят,благодаря и на теб,че възпя морето-нашето Черното,Бургас-нашия Бургас,любовта-вечната и неумиращата!

галерия-Дом-музей "Петя Дубарова"

След бързането


Работата ще почака докато покажеш
на детето си дъгата, но дъгата
няма да почака да си свършиш работата.

Патриша Клафърд


Бързах.
Профучах през трапезарията, облечена в най-хубавия си костюм, съсредоточена върху приготовленията за вечерната бизнес среща. Джилиан, четиригодишната ми дъщеричка, танцуваше под звуците на любимата си мелодия от „Уестсайдска история".
Бързах много, на път бях да закъснея. Но въпреки това вътре в мен се обади едно гласче: „Спри".
И аз спрях. Погледнах я. Протегнах ръка, хванах ръчичката й и я завъртях. Седемгодишната ми дъщеря Кейтлин, влезе в орбитата ни, хванах и нея. Трите се понесохме с щуро въртене из трапезарията и хола. Заливахме се от смях. Въртяхме се като пумпали. Дали през прозорците съседите не ни виждаха колко сме откачени? Не ме интересуваше. Песента завърши с няколко драматични такта и сложи край на нашия танц. Потупах децата по дупетата и ги изпратих да се къпят.
Те се запътиха нагоре по стълбите като едва си поемаха дъх, а от кикотенето им стените на къщата ехтяха. Аз се върнах към работата си. Наведох се да прибера нужните книжа в куфарчето си, когато чух малката да казва на кака си:
- Кейтлин, нали мама е най-добричката на света?
Замръзнах на мястото си. От много бързане, за малко щях да пропусна този миг. Мислите ми се върнаха към наградите и дипломите, окачени в кабинета ми. Никоя награда, никое постижение не може да се сравни с това: „Нали мама е най-добричката на света?"
Дъщеря ми го каза, когато беше на четири. Не ми се вярва да го каже на четиринайсет. Но на четирийсет, когато се наведе над дървения сандък, за да се сбогува с тленната обвивка на моята душа, иска ми се да каже тогава:
„Нали мама е най-добричката на света?"
Тези думи не се вписват в служебната ми биография. Но искам да бъдат гравирани върху надгробния ми камък.

Джина Барет Шлейзингър

Заради теб ли се разлюля Земята?

Днес е МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ....Бих искала да си спомняме и мислим за тях не веднъж в годината ,а ежедневно и ежечасно.Забързани в своето си ежедневие,рядко обръщаме внимание на техните проблеми и трудности.Препятствията,които те изминават и преодоляват са на всякъде...И добре,че влязохме в ЕС,за да ни припомнят/ с евро изисквания и нормативи/ колко неудобни са тротоарите ни за такива хора,колко недостъпни са за тях магазините,болниците и училищата .Сега вече има рампи и подстъпи за хора с колички и физическа невъзможност да преодолеят и 5 стъпала... С това разказче искам да дам капчица надежда и вяра на тези,които са я загубили в трудния си път към изцелението си.

Единадесетгодишната Анджела била поразена от болест, която обезсилва тялото и нервната система. Не можела да ходи, а и останалите й движения били ограничени. Лекарите не хранели особени надежди за нейното възстановяване. Прогнозата им била, че тя ще прекара останалата част от жвота си в инвалидна количка. Обяснили й, че малцина са успели да се върнат към нормален живот след тази болест. Но малкото момиченце било неустрашимо. Докато лежала там, на болничното легло, Анджела тържствено обещавала пред всеки, който желаел да я изслуша, че някой ден отново ще ходи.
Преместили я в специална болница за рехабилитации близо до залива на Сан Франциско. Използвали всички възможи лечения. Терапевтите били очаровани от непобедимия и дух. Те я научили как да си представя — да си представя, че ходи. Ако не можело да се постигне нищо друго, това поне и давало надежда и нещо конкретно, с което да се занимава през дългите часове, които прекарвала будна в леглото. При различните терапии Анджела напрягала всичките си физически сили: и в процедурите, придружени с воден масаж, и в часовете за упражнения. Докато лежала, тя се концентрирала и използвала въображението си, за да си представя, че непрестанно се движи, движи, движи!
Един ден, докато се напрягала с всички сили да си представи, че краката и отново се движат, сякаш станало чудо — леглото помръднало! То започнало да се движи из стаята! Тя извикала:
— Вижте какво направих! Вижте! Вижте! Успях! Помръднах! Аз се движа!
В този момент, разбира се, всички останали в болницата също викали и тичали да се спасяват. Хората пищели, оборудването падало, чупели се стъкла — земетресение люлеело Сан франциско. Но не казвайте това на Анджела. Тя е убедена, че е успяла. И сега, само няколко години по-късно, тя отново е на училище. Ходи със собствените си крака. Без патерици, без инвалидна количка. Нали разбирате, всеки, който може да накара земята между Сан франциско и Оукланд да се разлюлее, може да се справи с някаква си незначителна болест, нали?

Ханок МакКарти

ПОДАРЪК ЗА СЕКРЕТАРКАТА

Ето ви един кратък и удобен справочник на Шефа за видовете комплименти и подаръци ,които е заслужила неговата секретарка и според типа ,към който тя спада......



/кликнете върху снимката за увеличение/

Вицове с усмивка


***
В едно от произведенията си Александър Дюма-син бил употребил израза "болезнена празнина". Искайки да го подиграе, един критик го запитал в компания:
- Какво разбирате под понятието "болезнена празнина"? Аз нищо не разбирам. Според мен празнината не може да бъде болезнена.
Всички от компанията с голям интерес очаквали какъв ще бъде отговора на Дюма.
Писателят попитал критика:
- Господине, никога ли не ви е боляла главата?
***
Един самонадеян дилетант в науката отправил ироничен въпрос към Лихтенберг: може ли да обясни каква е разликата между време и вечност?
Време е - отговорил философът - част от моята заетост, която мога да отделя, за да дам исканото обяснение. А вечност е онова, което е недостатъчно за вас, за да проумеете обяснението.
***
Във влак пътували поп, съдия и обикновен човечец. Станало дума кой от тримата е най-важен. Попът казал:
- Който ме срещне, ми казва ваше преосвещенство.
Съдията казал:
- Мен пък, като ме срещне някой, ми вика ваше превъзходителство.
Дошло ред и на третия спътник, който казал:
- А бе, не се карайте, няма по-важен от мен. Аз, като вляза някъде,
ме посрещат с "Господи, пак ли си ти!".
***
В Москва откриват нов театър - "Александър Сергеевич". Озадачен посетител пита управителя:
- Извинете, защо театърът не е кръстен направо Пушкин?
- О,той не е кръстен на А.С.Пушкин а на А.С.Малинович!
- Не съм чувал за този писател,какво е написал?
- Той написа чекът...

ВЕСЕЛА КОЛЕДА!/Коледни картички/

С тази весела коледна песничка и клип започвам серийката "Коледни картички" за приятели.Признавам си,вдъхновението ми дойде от статията на Злати.В днешно време,времето на емейлите,хартиените и весели картички с розовобузестия и вечно усмихнат дядо Коледа ,все повече ми липсват...А на вас?






















ЛЕЧЕ-БУБОЛЕЧЕ

Сутрешна позитивна приказка-клип по стиховете на Георги Авгарски с пожелание тази мелодия да звучи в душите ви през целия ден!



ЛЕЧЕ БУБОЛЕЧЕ
Георги Авгарски

Там, в гората, там, далече,
расло лече - буболече -
галенко,
с корава дрешка,
аленко
като черешка.
С две оченца,
да си гледка.
С шест краченца,
да си шетка.

С гладко
гръбче и муцунка,
сладко
мама да го цунка.
На шишарка
си седяло.
От роса попарка
яло.

Под бодливата къпинка
вечер лягало да спинка.
Нежно мама го люляла,
тихо пецничка му пяла:

"На възглавничка от лайка
спи ми чеденце на майка.
Чичо Слънчо се затули,
нани - нани, люли - люли!

Под юрганче от тревица
спи ми, мамина душица.
Чичо Слънчо се затули,
нани - нани, люли - люли!"

ЧУдно лече-буболече -
там, в гората, там, далече!
Без да пита, с тихи стъпки
тръгнало веднъж за гъбки.
Леви, десни!
Леви, десни!
Ех, че срещи интересни!

Под листо от дива круша
спряло коса да послуша.

Спряло се до кукуряче,
да му каже "боц" с мустаче.

Спряло се до росна капка,
да поцапка
като жабка.

Спряло,
да погледа чинка.

Поиграло
с песъчинка.

После взело да се люшка
на листец от теменужка.

И съгледало черупка -
орех с провъртяна дупка.
Мушнало се до средата
и настъпила бедата:
охка, ахка,
врънка,
мънка -
ни навътре, ни навънка!

- Ей, немирниче проклето,
де си пъхаш ти нослето? -
някои с жесел глас попитал
и го щипнал и посритал.
(Палав паяк бил, изглежда,
в тъмното мотаел прежда.)

А горкичкото юначе
почнало на глас да плаче -
там, в гората, там, далече:

- Аз съм лече - буболече -
галенко,
с корава дрешка,
аленко
като черешка.
С две оченца,
да си гледкам.
С шест краченца,
да си шеткам.
С гладко
гръбче и муцунка,
сладко
мама да ме цунка...

Ах, ти лече - буболече -
там, в гората, там, далече!
Чула мама буболечка
от върха на суха млечка,
спуснала се с цяла сила
и юначето спасила.

Поизбърсала с листенце
хубажото му носленце,

дала му зелена сламка,
да си гризка, да си амка.

и зажела го да спинка
под бодливата къпинка.

На възглавничка от лайка
сложила го мила майка,
да расте и хубавее,
като слънчице да грее.

Под мустаче се засмяло
аленото буболече
и заспало,
засияло -
там, в гората, там, далече...

Старият капитан




Старият капитан
Иван Ненков

Той града пресича малко след зората,
слиза при вълните в залива.
Бавно там ръждясва старата фрегата,
а откъм морето вее хлад.

Капитане, капитане,
кой така те е закотвил край брега?
Днес разбирам, капитане,
как едно море превръща се в сълза.

Помниш ли Калкута, Рио и Маями,
южните звезди под Тропика?
Някой все те вика, някой все те мами,
но времето не знае път назад.

Капитане, капитане,
кой така те е закотвил край брега?
Днес разбирам, капитане,
как едно море превръща се в сълза.

Вечер тихо влизаш в кръчмата предишна -
там сега танцуват младите.
Даже да извикаш, кой ли ще те чуе,
в миналото плува твоят свят.

Капитане, капитане,
за лулата нямаш даже грам тютюн.
Капитане, капитане,
май остави те зад борда бог Нептун.

Капитане, капитане,
зад морето беше твоят мъжки дом.
Днес какво си, капитане
Забрави и си поръчай чашка ром.

Веднъж се живее



Веднъж се живее
Иван Ненков

Господи, колко е хубаво в този единствен час,
в който до тебе сгушена аз пак горя от страст.
Неземен оркестър в душата ми пее -
веднъж се обича, веднъж се живее.

Сяхаш през пръсти тече този живот,
първият сняг в наште коси вали.
Щастие търсехме с теб – все надалеч,
а то е било тук и във нас, нали?

Зная, приятелю, трудно е – всеки си има път.
Други, до болка влюбени, може би тук ще спрат
И друго момиче след мен ще запее -
веднъж се обича, веднъж се живее.

Сяхаш през пръсти тече този живот,
първият сняг в наште коси вали.
Щастие търсехме с теб – все надалеч,
а то е било тук и във нас, нали?

Неземен оркестър в душата ми пее -
веднъж се обича, веднъж се живее.
Сякаш през пръсти тече този живот,
сякаш през пръсти тече…
…първият сняг в наште коси вали.
Щастие търсехме с теб – все надалеч,
а то е било тук и във нас, нали?
А то е било тук и във нас, нали…

Ех,спомени


Ех,спомени, веч позабравени
по детски ведро усмихнати,
мигове кратки, мигове Коледни,
ту сладки, ту мило притихнали.

На вън виелица зимна фучи
и бяла е,и мокро зъзнеща,
в одаята бабина песен звучи,
молитвата свята за бъдеще.

С тихият пукот в жаравата,
в стенанията на наръч дърва,
с уханието на тиква опечена,
и с питката румена в пещта.

И топло е,и тихо е, и е приятно,
бягството към спомени,ароматно.
И парата ментова,витаеща над чая
в спомени Коледни с баба ме омая...


1.12.2009г.

Коледни спомени

Помните ли тези стъклени топки с фигурка на дядо Мраз и сипещи се снежинки?Някога много отдавна,в моето детство, те се внасяха като подаръци от чужбина...А по магазините ни "Детмаг" имаше само куче-касичка,коте-касичка,крокодилче-касичка....все студена и ръбеста,грознооцветена и ъгловата пластмаса.Имаше само еднотипните кукли с руси коси с тъпо оцъклени стъклени очи и за момченцата-камиончета самосвали-тип "Камаз"...Това изящно изкуство се внасяше от чужбина от роднините...
Тази вечер след поредното седмично заседание на ръководството на някаква си Камара,аз вървях по една от главните улици на Бургас и минавах точно покрай един магазин,коледно окрасен и зареден,светещ с разноцветните си лампички,когато дочух детско гласче:"Мамо ,виж,стъклена топка с падащи снежинки!"

Гласче,което ме върна назад в годините...Някога видях това изящно творение на витрината на секция тип "Чайка" у една приятелка и съученичка,чийто баща пътуваше с корабите,сиреч моряк...Първо онемях,застинах в захлас пред вида на тази стъклена топка с отблясъците на слънцето в нея,после за втори път загубих дар слово,като видях палавите падащи снежинки след поклащането и...И после я пожелах-да я имам,да е моя!Молих се дълго на дядо Мраз,помолих и един татков братовчед,отсядащ често у нас,капитан първи ранг,да ми донесе такава-същата.И той обеща...Обаче след 6 месеца ми донесе комплект флумастери с 24 цвята и комплект химикали,заедно с гумичка за тях...Но не намерил такава топка...За моето детско съзнание и душа,тази стъклена топка се превърна в мистична фикс-идея,една магическа мечта...Сънувах я,как протягам ръце да я докосна и размърдам,за да видя снежинките как се сипят в нея.И как рязко тя се разпиляваше на хиляди парченца стъкло,падайки в нозете ми,преди да я хвана...
Оттърсих се от долетялия спомен под звуците на хленчещите вопли на това дете,върнало ме назад в спомените си..."Мамооо,купи ми я,тя струва само 1 левче..."-скимтеше и упорстваше детето.Озърнах се-магазин с китайски стоки за по 1 лв.Изчислих съдържанието на портфейла ми-10,15лв-тоест 15 топки,същите стъклени и не същите все пак...
Нима моята някогашна детска и неосъществена мечта и сън ,днес струваше само 1 лев?Нима мечтите ни са примамливи и силни,само когато са нещо недостижимо и нереално?Или вече станали реални и достижими, са оценени до стойността на 1 лев?
Имала съм щастието да се докосна и възрадвам на изпълнени,изстрадани мечти и цели в живота си,но имам и все още недокоснати и неосъществени...При това и докоснатите и недокоснатите все още, са доста по-важни от една стъклена топка със снежинки и дядо Мраз в нея...И все пак се почувствах ограбена и мечтата си,оная детската-сънувана и недокосната опорочена и омърсена.

Ако можех да отгледам детето си отново


Ако можех да отгледам детето си отново:

Щях най-напред да се погрижа да има самочувствие, а след това дом.
Щях повече да рисувам с пръсти и по-малко да соча с пръст.
Щях да отделям по-малко внимание на грешките и повече на близостта.
Щях да гледам по-малко часа и час по час да си отварям очите.
Щях да искам по-малко да знам и повече да обичам.
Щях да ходя повече на екскурзии и повече да пускам хвърчила.
Щях да престана да си играя на сериозна и сериозно да играя.
Щях повече да тичам през полята и да зяпам звездите.
Щях повече да гушкам и по-малко да дърпам и тегля.
Щях по-честичко да виждам дъба в жълъдчето.
Щях по-рядко да съм твърда и да утвърждавам по-често.
Щях по-малко да ратувам за любовта към силата.
И да се грижа повече за силата на любовта.

ДАЯН ЛУМАНС

Нежност

И пак поезия,море,мечти и сънища...

Най-романтичната китара....

Баба Моузес и аз


„Стара съм, късно е", въртеше се отново и отново в главата ми. Бях обезсърчена и крайно изтощена след края на брака и на адвокатската ми кариера, които настъпиха по едно и също време. Въпреки силното ми желание да стана писателка, аз се съмнявах в способността си да постигна успех. Нима бях пропиляла годините си в преследване на погрешни цели?
Бях много потисната, когато гласът по радиото започна да разказва историята на баба Моузес. Ан Мари Моузес напуснала дома си на 13 години, родила 10 деца и се трудила до изнемогване, за да отгледа оцелелите пет от тях. Борейки се за залък хляб из бедняшките стопанства, тя успявала да си осигури малко красота като бродирала гоблени.
На 78 години пръстите й се вдървили и не можела повече да държи иглата. Вместо да се остави на старостта да я победи, тя отишла в хамбара и се хванала да рисува. Върху шперплатени дъски тя създала пъстри, изрисувани с много точни детайли сцени от живота на село. През първите две години тя ги подарявала или ги продавала за нищожни суми. Но на 79 години тя била „открита" за света на живописта - останалото е вече история. Нарисувала над 2000 картини, а илюстрациите на „Нощта преди Коледа" завършила, когато била на 100 години!
Докато слушах радиото, настроението ми се промени. Щом баба Моузес беше успяла да подхване нова кариера и да постигне успех след 80-та си година, за мен също има някаква надежда след 30-та ми година. Още преди края на радиопредаването, аз бях включила компютъра си, за да се захвана отново с романа, който почти бях изоставила.
Осем месеца по-късно той бе издаден.

Лиа Крафт-Кристейн

Когато

Един красив слайд с поезията на Валентин Йорданов и морски фотоси.