Сбогом, мило дете!
Сбогом, мило дете!
За достъпната среда и за достъпа до нея
Днес станах неволен /съ/участник
в една случка с дете-инвалид,горката му майчица, един тролейбус и шепа празни и безучастни „човешки” погледи в един от "най-добрите градове за живеене" в България.
Прибирайки
се към вкъщи от трета поликлинка, хванах тролея за две спирки ,защото жегата и
задухата бяха нечовешки знойни. Пристигайки
на спирката до механотехникума , аз още на завоя на бул.Демокрация съзрях една
детска количка с доста по-голяма от обикновените размери, която чинно си чакаше
на спирката . Когато тролея се доближи аз видях, че в нея лежеше десетина годишно
дете-инвалид. Майката на детето изчака
търпеливо да слязат пътниците на тази спирка и се заоглежда наляво и надясно.
Но от тролея никой не я посрещна, нито пък някой се сети да и помогне с
количката. Не че щеше и да се справи с това. Нещо повече - ако се опиташ да
повдигнеш такава количка „не се знае дали я кръста ще те сецне или пък
ломбагото ще те боцне”, както шеговито ни съветва от тв екран един наш
популярен водещ и бивш кукловод в рекламата на някакво успешно мазило. А тролеят затръшна врати пред количката и се пригови да потегля. Аз успях да се развикам и
яростно да ръкомахам по посока на тролея , даже се затичах към първата врата на шофьора с
едничката надежда да спра тролея. И той взе ,че спря. Шофьорът, явно раздразнен,
подаде глава иззад стъкления си параван, отделящ го от тълпата пътници и попита:
- Кво има?
- Как какво? Не видяхте ли ,че на спирката чака жена
с количка!Инвалидна количка!-отговорих аз.
Едва тогава средната врата се отвори отново
и от там се подаде главата на контрольорката , на която явно и присветна ,че сама тази жена с количка
не може да се справи с високата рампа и разстоянието между тролея и тротоара. И
се започна едно дуднене и мърморене от типа-къде е тръгнала тази жена на
майната си с такова дете и пр. и пр. След това въпросната контрольорка се скри
, докато отново не се подаде като разгръщаше нещо като помощна рампа – представете
си две метални дъски с панти, които повярвайте ми, тежат доста килограми. Дори и
за един щангист в малка категория би била предизвикателство от олимпийска
величина. С дружни усилия - тя контрольорката отвътре и ние - аз и майката на
детето плюс две, три момичета от тролея не положихме помощния уред на тротоара
и на стъпенката на тролея. Сега вече имаше „достъпна среда” за това дете , приковано
в тази количка.
Ще ме попитате
къде бе шофьора? Ами седеше си невъзмутимо на шофьорското си кресло в охладения
си тролей и чакаше, а ние се потяхме дружно да осигурим „достъпна среда” на
едно дете.
До сега не бях присъствувала на такова събитие по нашите модерни и интегрирани бургаски автобуси и тролеи. И не знаех как става, а то било лесно - раз, два, три
и готово. Само, че…. ръчно! При това с
усилията за щангист. Сега се питам и се мая или по-добре кмета ни да попитам:
- Г-н Кмете, г-н Николов, вие когато купувахте тези
наши прекрасни машини за интегриран градски транспорт, поинтересувахте ли се,
адже ба , оборудвани ли са те за механизирано обслужване на хора със затруднени
двигателни функции? Или само една метална дъска, каквато е всъщност въпросната
помощна платформа, е напълно достатъчна?!?
Абонамент за:
Публикации (Atom)