След известна профилактика на сърцето и душата си и след една болезнена равносметка на необозримите очаквания и фактите в реалността от една дълготрайна полу-реална, полу-виртуална връзка , аз направих своя избор или по-скоро взех правилния завой по пътя към ПРИЯТЕЛСТВОТО, като през рамо намигнах лекичко, с ъгълчето на окото си, на ЛЮБОВТА, оставяйки я там сама на оня житейски кръстопът.
Защо ли? Дълга история...Всеки или почти всеки е правил поне веднъж в живота си такъв мъчителен избор.
Както и да е...Вече излизам от оная летаргия на самосъжалението и унилото настроение, които неизбежно ни връхлитат , когато губим нещо безвъзвратно . Всъщност губим ли го? Нима изобщо могат да се заличат спомените? Едва ли...
И после-нима губейки едно чувство или измамно усещане /за любов?/същевременно не ни се дава шанса да спечелим нещо друго? Или онази първичната биохимия и тръпка постепенно изкристализират в едно друго по-зряло и трайно усещане за сигурност и доверие, което наричаме простичко-ПРИЯТЕЛСТВО. А всъщност дали ще е само чисто безплътно приятелство? Или може би някъде там в душите ни продължава да тлее въгленчето, което някога е било огнена жарава?
Да,явно и други са били подвластни на тези размисли и съмнения , щом се е родило и това стихотворение на Камелия Кондова :
Приятелско
Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш „влязох в релси“.
Отдавна, както казваш, „Няма празно“.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!
Защото, всъщност искам да се любим…
автор:Камелия Кондова
Толкова много ми хареса...
Благодаря!
Хареса ми!Сърцето го почувства!Понякога едно изкуство,много болка може да ни причини!Но ти не тъжи,думи понякога хапят гласа,а аз да мълча,знаеш не мога!И ето отново тревога,вълните се блъскат в брега!Сърцето нахално ме пита,къде си ти сега!Дори кога ме няма,аз твойте мисли тайно следя!А листа ми свърши,и как с теб ще се разделя?Но аз се радвам,нали за кратко,нали само за сега!Чакам те!Ела!-Нали ме разбра!
Изкуство е да останеш верен на себе си, мъка е да потъпчиш споменът, болка е да оковеш душата си в името на едно бягство...наречено "приятелство". Но нима това те прави щастлив и пълноценен?;)
Днес от Фейсбук ми се падна това късметче: "Умей да се смееш, когато сърцето ти плаче!".Нима е случайно?
Няма случайни неща...има една закономерност в събитията ,която ни кара да се замислим над тях и да "научим" урока си за следващия живот,може би?;)