Ще публикувам едно стихотворение,което на скоро ми бе подарено от един скъп за мен човек,за което му благодаря .Какви ли не подаръци съм получавала,но стих не бях.Всеки подарък от сърце има своята емоционална стойност,но стиха,песента,картината-те са нещо друго...Те са като твои деца,като част от плътта ти,късче нематериално от душата ти ,родени от обичта и истинското приятелство и литнали на крилете на вечността ...Благодаря ти,приятелю за туй ,че те има,за туй че се срещнахме и докоснахме в един миг от вечността.
Аз се раждам,когато тъгувам,
и живея ,когато греша.
Аз съм вечния пътник,пътувам
като скитник деня и нощя.
Този свят е щастливо измислен,
разминаване,сблъсак,борби.
С тях говоря на ти и съм искрен
и живея със тях,може би.
Може някога в път да залитна
и да чукам на няма врата,
всичко мога-на всичко съм свикнал.
Даже песен да свиря с уста.
Щом умора кръвта ми превземе
и скръбта ме превземе със взлом,
стискам устни и песен замислям.
И изкарвам ден-два мълчешком.
Тъи живея,сред грижи и хора,
с чужди радости все се теша.
Аз съм просто човек и потърсих опора,
в ДАМАТА с нежна душа.
