Оставаха още няколко дни до Коледа в Сан Франциско и предпразничното пазаруване из центъра на града започваше да ми идва до гуша. Спомням си тълпите хора на малките бетонни островчета в средата на улицата, където чакаха тромавите автобуси и трамваи. Повечето от нас бяха натоварени с пакети и имах чувството, че мнозина вече се питат дали всичките тези безкрайни роднини и приятели наистина заслужават толкова много подаръци. Това не беше Коледното усещане, с което бях отраснала.
Когато най-сетне се озовах буквално изрината като с лопата на стъпалото на претъпкания трамвай, мисълта, че ще трябва да стоя там, притисната като сардела по целия път до вкъщи, ми дойде в повече, отколкото можех да понеса. Какво не бих дала да седна! Сигурно съм била окончателно замаяна от изтощение, защото хората постепенно намаляха, без аз да забележа кога е станало възможно да се диша. И тогава с ъгълчето на окото си зърнах нещо. Едно дребно, тъмнокожо момченце - надали е било на пове от пет-шест годинки - което дърпаше една жена за ръкава и питаше: „Искате ли да седнете?" И я заведе кото свободно място. След това тръгна да търси друг уморен пътник. Веднага щом се появеше някое свободно място, то тръгваше бързо из тълпата в търсене на друга натоварена жена, на която страшно й се иска да седне.
Когато накрая задърпа и мен за ръкава, бях като заслепена от прекрасните очи на това малко момче. То ме хвана за ръката и рече:
- Елате с мен.
Имах усещането, че цял живот няма да забравя тази усмивка. Докато бях заета да оставям торбите си на пода, малкият пратеник на любовта незабавно се обърна и тръгна да търси следващия си обект.
Хората в трамвая, както обикновено, старателно избягваха очите на другите, но ето че сега започнаха да се споглеждат и да си разменят плахи усмивки. Един делови мъж предложи част от вестника си на непознатия човек до него; трима души се наведоха да вдигнат един пакет, който падна на пода, хората започнаха да говорят помежду си. Това малко момченце осезателно беше променило нещо - всички се отпуснахме, почувствахме се стоплени и с радост чакахме крайните спирки по маршрута си.
Не забелязах кога детето е слязло. В един момент просто погледнах и него го нямаше. Когато трамваят спря на моята спирка, аз сякаш летях, докато слизах, пожелах на ватмана весели празници, искрящите коледни светлини по улицата сякаш светеха по един нов, незабелязан досега начин, А може би ги виждах по оня стар забравен вече начин, както се чувствах, когато самата аз бях на пет-шест години.
-Значи това е смисълът на „И малко дете ще ги поведе..."
Бевърли М. Бартлет
