Ах, морето... ах, морето в мен остава

В последно време определено не ми оставаше време да пиша и споделям в блога си .За тези , които се отбиват от време на време тук, причината е известна-прекомерна професионална ангажираност , тъй да се каже "от сутрин до мрак".Макар,че месецът бе февруари и отчасти и март, и утрините бяха тъмни, както и вечерите.

Всъщност какво значение има мракът? За мен лично по-важното от този кратък отрязък от време бе,че дадох всичко от себе си като човек и професионалист, за да може екипната ни работа и в частност фирменото лице и позиции да бъдат представени достойно и адекватно. До тук добре-имаше елементи и на морално удовлетворение-гордост и задоволство при пускането на инсталацията, както и топлещата мисъл, че за да сработи този комплекс от апарати и съоръжения и твоята заслуга има голям процент.

Обаче с морални похвати и потупване по рамото хладилник не се пълни, текущи сметки не се покриват ,както здравето и нервите не се изплащат, нали? Все пак необходимо условие и стимул е И финансовата страна на въпроса.



Дойдоха финансовите резултати за фирмата ни, но познайте какво се оказа? Не можело да бъдат подобаващо възнаградени само някакви си 7-8 човека, които практически с труда си, адекватната и професионална намеса по време на изграждането на обекта и квалифицираните си компетенции РЕАЛНО са допринесли лично за тези финансови постъпления...Разпределението стана познайте как? По стария и изпитан социалистически метод „на калпак”. Нещо повече-в прав текст ми бе намекнато , че „който рита срещу ръжена” в един момент може да си изпати.

За мен това не е сериозен аргумент , защото е изцяло от позицията на силата, а не на разума . А и това, което имам в главата си-професионализъм, познания и практически опит не могат да ми го отнемат. Най-много да се освободят от присъствието ми при удобен за тях момент. Само,че за сега този момент все още не е настъпил.
Или пък аз самата да се освободя /най-сетне/от своя алтруизъм и наивитет, че в една фирма-АД уж с ново ръководство нещо ново и напредничаво може да се случи или настъпи /някога/?

Но стига с професионални теми и проблеми...

Вярна на моят изпитан метод за „лечение” на такива циреи и мътилка в душата ми, като горепосочената , се порових тия дни и попаднах в един форум за българска поезия и литература на стихотворението на Ивайло Балабанов –„ Жената с белия шал”. Няма да коментирам как то ми въздейства /определено зареждащо и мотивиращо/, а само бих искала да ви го предложа за прочит:

Жената с белия шал



С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й - бялата - там.

Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!

автор Ивайло Балабанов

п.п.Имах и една кратка командировка до град Варна-моята "студентска люлка" и своеобразно гнездо на най-скъпите ми спомени от младостта.Но за това какво изпитах,стъпвайки след 10 години в двора на ТУ ,ще разкажа в по-следващите си размисли при повече свободно време и муза.;)