Любов ти плачеш!
Плачеш ли наистина?
Ти плачеш!
И сълзите ти са черни -
навярно от молива под очите ти.
Наистина ли ти е тъжно?
Знаеш ли,
ти пак си същата, съвсем еднаква си-
а аз съм друг, а аз съм друг.
Любов.
Ти плачеш - аз не вярвам на сълзите ти,
не вярвам на ръцете ти, на устните,
на тялото не вярвам и на думите.
И нищо, нищо няма да ти кажа
на тръгване от теб.
Как да повярвам на теб?
Ще ме научиш ли?
Как да изтрия с устните си-
устните на всички, които си целувала?
Как да отскубна с пръстите си-
пръстите на всички, който са те прегръщали?
Как да премахна с думите си-
думите на всички, които са те викали
фамилно, весело по име?
А името ти е почти измислица.
Прости любов!
Аз тръгвам по стълбите
с това автоматично осветление
на светло-тъмно-светло-тъмно
под странното взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ.
Усмихвай се. И аз ще се усмихвам
А може би пак ще се срещнем някога
на някоя безлична древна улица,
вечерните ни уморени погледи,
и може би тогава ще сме истински
и ти, и аз.
Автор Недялко Йорданов
