Живели някога сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, докато си лежали на някаква поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите. Показал го на сестра си Едел и тя предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители. Започнали да се изкачват двете деца, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъка се изплъзва под пръстите му. Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта. На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили ЕДЕЛВАЙС.
А сега ето и какъв стих,посветен на тях двете смели и безрасъдни деца,намерих в нета.../За жалост не е посочен автора/.
Едел, Едел! Гледай, мила!
Виждаш ли ти онзи цвят-
те очи в скалата впили .
- Мене той е непознат!
Закатерили скалата
с пот облели се чела
ще пожали ли съдбата
две дечица, две сърца?
- Едел, дай ми ти ръка!
И ръка в ръката впили ,
тя го гледала и в миг :
-Едел, падам сестро мила ,
се понесъл страшен вик.
- Вайс - извикала сестрата
ужас замразил лице,
полетели от скалата
здраво вплели се ръце.
- Едел!...- Вайс!...
Зовът последен ,
повтаряли скалите в глас ...
Зори при извора кристален
потръплнали в страшен миг!
Извикал с глас, баща печален,
разцепил въздух майчин вик!
