Винаги след дъжд на небето се появява дъга. Тя е плетеница от цветове, които носят красота и радост в сърцата на децата. Дъгата е скрила чудни приказки в своите цветове... Сега ще Ви разкажа някои от тях. Всеки цвят носи своята тайна приказка. Дъгата е скрила в себе си мъдростта на Времето и тайните на Сърцето. Чуйте ги!
Дъгата е пъстра и шарена, и много красива... След дъжд, когато грейне Слънчо, се огледайте за нея... Чуйте онова, което разказват Пъстроцветните пътеки на Дъгата. Пътеките са червена, оранжева, жълта, зелена, синя, светлосиня и виолетова. Онова, което те шептят е доловимо само за детското сърце.
Мечтата на розата
В една градина се родила чудна и прекрасна роза, ослепителна и красива, с нежни листи и красиво тънко стъбло. Всеки минувач спирал и се възхищавал на красивата червена роза. Тя била заобиколена от много други цветя - маргаритки, невенчета, божури. Но те били някак си долу в низкото и тя ги гледала от пиедестала на собственото си величие. От време на време казвала:
- Някой ден ще ме открият... Мечтая да не съм сред вас. Вие сте обикновени, а аз - не. Вие сте красиви, но аз съм неповторима.
Маргаритките шепнели:
- Розичке, ние ще тъжим за теб.
Божурите дори не се впечатлявали от казаното от нея. Престрували се на безразлични. Невените - оранжеви и огнени възмутително поклащали главички:
- Недей така, Розичке! И ти си цвете като нас. Стой при нас в градината и не се възгордявай.
- Но аз не искам да съм тук! Искам да съм специална.
Подухнал вятър. Разнесъл аромата на цветята. Ароматът на розата бил най - прекрасен. Преминала една девойка. Видяла красивата роза и я откъснала.
- Това е моето цвете, казала тя и го закичила в косите си.
Отишла на бал и там танцувала цяла нощ. Момичето изпъквало с красивата си бяла кожа, бадемови очи и дълги прекрасни смолисти коси, в които била закичена розата. Танцувала тя огряна от луната. Розата в косите и се чувствала най - специалното цвете на света. Тази нощ била неповторима за розата и тя тръпнела от щастие. Един момък поканил красивата девойка на танц. Призори, преди да се разделят той помолил своята избраница да му подари нещо ценно за спомен. Тя свалила розата от косите си и нежно я целунала. Подавайки му цветето изрекла:
- Когато гледаш розата, ще мислиш за мен, а когато докоснеш лицето си с нея, сякаш моите устни те целуват с безкрайна нежност...
Така мечтата на розата се сбъднала. От обикновено градинско цвете тя се превърнала в символ на Вечната и Чиста Обич! Тази приказка разказва червената пътека на Дъгата.
Тиквеното оранжево прасенце
Живяло някога едно прасенце, което мечтаело да насади и отгледа поле от тикви - оранжеви и големи, приличащи на слънца. То много обичало да яде тиква. Докато другите прасенца се въргаляли в локви от кал и се цапали весело, то се трудело над своето поле. Първо намерило семчици. После ги засяло. Упорито се грижел Прасчо за своите оранжеви тикви. Дори другите прасенца му се подигравали, но той упорито следвал мечтата си. Поливал тиквите. Радвал се на всеки слънчев лъч, докоснал градинката му, защото вярвал, че Слънчо ще придаде още по-оранжев цвят на тиквите му. Знаел, че тиквите обичат слънце и той обичал неговата топлинка. Прасчо изобщо не се повлиял от своите приятели, които тънели в блаженство в локвите от кал и ровичкали зурлички в земята. Той бил някак по - различен от другите.
- Хей, Прасчо! - подвиквали те. Стига си се трудил. Ела да играеш с нас.
- Не мога, имам работа, говорел той на прасенцата.
Прасчо вярвал, че в неговата градина ще се родят най-сладките, големи и красиви оранжеви тикви на света.
И се родили - прекрасни и оранжеви като слънца, сладки и вкусни като мед. Между тях имало една огромна тиква, толкова голяма, че Прасчо си направил къщичка от тиква. Блажено се въргалял той в тиквената си къщичка. Хапвал с наслада от любимите си тикви. Дори поканил прасенцата да хапват с него от време на време. Той имал добро сърчице и простил подигравките им.
- Видяхте ли? Докато вие се въргаляхте в локвите аз постигнах мечтата си благодарение на труд и постоянство.
- Ех, Прасчо ти наистина успя. Благодарим, че ни даде да опитаме от вкусните оранжеви тикви.
- Идвайте ми на гости, когато пожелаете.
Така казвало прасенцето на другите.
А дали от оранжевите тикви и от това, че Прасчо все си хапвал от тях, или от слънцето, или от това че Прасчо се въргалял в тиквената си къщичка постепенно розово прасенце се превърнало в Оранжево Прасенце.
- Вижте той е оранжев!
Но Прасчо не се впечатлявал. Няма нищо лошо да си по-различен с нещо от другите. Той бил не само Оранжевото Прасенце, но и най-трудолюбивото прасенце на света, защото за да осъществиш мечта са нужни труд и постоянство, така присъщо за тиквеното оранжево прасенце.
Това разказва оранжевата пътека Дъгата!
Детето на Слънцето
Цар Слънчо светел с огромна мощ над света. Подкарвал колесницата си с вълшебни коне и огрявал Земята. Той давал живот на всички живи твари,които живеели там. Осветявал и най -тъмните кътчета. Достигал до най - скритото местенце, за да дари живот. Преминавайки през една висока планина Слънчо прекършил един от лъчите си. От парченцето, което паднало се родило слънчевото дете. То било мъничко и красиво. Светело като баща си, но не притежавало тази мощ. Пътувало с Цар Слънчо, но винаги било тъжно. Баща му го попитал:
- Кажи, дете мое защо винаги си тъжно?
- Искам да бъда при Хората, казало то.
Замислил се цар Слънце. Не искал детето му да страда.
След дълги размишления взел най - трудното решение - да го пусне там долу при тях
Не искал да гледа тъгата в очите му. Не искал да слуша плача му нощем. Сърцето му се късало от мъка, но знаел, че това е правилното решение.
- Ела, миличко мое.
Подканил той детето си родено от слънчевите му лъчи. Прелитайки ниско над Земята той пуснал детето си като дар на Хората и му помогнал да осъществи мечтата си. И то засияло сред хората. Станало част от душите им. Когато човек се усмихва, заприличва на слънце. Това е, защото във всеки човек било възрастен или дете има частичка от детето на Слънцето.
Това разказва жълтата пътека на Дъгата.
Синята морска звезда
На дъното на огромния и необятен Океан живеела красива морска звезда. Тя винаги била тъжна. Не била като другите морски обитатели, които играели и се забавлявали. Синята морска звезда мечтаела да не бъде сред корали и миди, и стада от рибки. Искала да се издигне нагоре, нагоре към светлото синьо небе. Звездичката си имала приятел, шарената рибка Червеноперка.
- Кажи ми, мила рибке, красива ли съм?
- Ти си много, много красива
- Но защо съм тук, а не на небето?
Малката рибка мъдро отговаряла:
- Едни звезди се раждат на небето, а други в океана.
- Искам да светя горе.
Плачела морската синя звезда.
- Но ти светиш тук!
Успокоително шепнела Червеноперка. Морската синя звезда не спирала да тъгува. Царят на морето Нептун я извикал при себе си.
- Разбрах, че не искаш да си тук, а горе в небесата далече от нас...
- О, царю, помогни ми! Ти имаш тази власт!
- Всички тук сме тъжни, когато някой се чувства нещастен. Ще използвам вълшебната си сила и ще те възкача на небето. Зарадвала се Синята Морска Звезда. Започнала да танцува от щастие. Дори и не подозирала, че бидейки там горе, ще свети, но никога няма да може да танцува и да се вижда със своите приятели.
- Червеноперке, аз отивам сред звездите.
Заплакала малката рибка. Тя обичала Синята Морска Звезда.
- Недей плачи, това е мечтата ми - да гледам светът и да му светя.
Сбогували се с болка в сърцата. Настъпил мигът на нейното превъплащение. Нептун докоснал морската звезда с жезъла си и тя почувствала как се издига високо, високо, високо...
После всичко утихнало. На небето се появила Нова звезда, която носила странна тъга в сърчицето си. Стояла там горе и светела. Около нея милиони други звездички потрепвали като фенерчета и светели над огромния свят. И Синята звезда разбрала, че достигането до желаното не винаги е най - доброто. Била далече от Океана и Червеноперка. Не можела да танцува свободно, както го правела на морското дъно.
Непрестанно светела над необятната морска шир и гледала с тъга онова, което била изгубила, когато изпълнила мечтата си. Нощем над Океана свети една огромна Синя красива, но тъжна звезда. Това е тя. Сълзите и се ронят и се сливат с Океана, откъдето е дошла на Небето.
Това разказва синята пътека на Дъгата .
Светлосиният балон
Имало един светло син балон - голям и красив. Той бил закачен на една връзка с негови събратя и очаквал някой да го купи за детето си. Продавачът подвиквал:
- Балони... балони... шарени балони. Купете балони, моля.
Духнал силен вятър. Повдигнал със силните си ръце балона, откъснал го от връзката и го понесъл над огромния свят. Летял балона дълго... над морета и планини... Слънцето светело и го галело с лъчите си.
- Приличам на светлосиня птица в небето. Ех, как искам някое дете да си играе с мен. Така си мислел балона, докато се носел над обширния свят. Вятърът утихнал. Бавно и постепенно. Балонът започнал да се спуска към земята. В един двор плачело дете.
- Искам балон! - хлипайки казвало то.
Балонът се насочил към него и паднал в ръцете му.
- Мамо, виж имам най-красивия светлосин балон на света.
Очите на детето светнали от радост и здраво стиснало балона към гърдите си. Светлосиният балон чул щастливото детско сърчице. И той се почувствал щастлив. Детето се затичало след другите деца и подвикнало :
- Вижте, имам балон той е най - красивия на света!
И както тичало паднало. Балонът, леко подухнат от вятъра се забил в трендафилов храст. ПУК! Сърчицето на балона не издържало и се спукало. Миг преди това светло синият балон си помислил:
- Ще си отида щастлив. Видях свят. Бях прегръщан от вятъра и целунат от слънцето. Подарих щастие на тъжно дете... А кой балон може да се похвали с толкова много приключения в краткото си съществуване? Светлосиният балон се спукал, но приказката за него още се разказва от светлосинята пътека на Дъгата.
Люляковата принцеса
Някога много отдавна живяло едно момиче. То имало красиви сини очи. Красивите и дълги коси се спускали и покривали красивото, нежно тяло. Живеела сама сред люляковата гора. Царица люлякова тя била. Грижела се с търпение и любов за всяко едно дърво или цвят. Понякога сините и очи се изпълвали със сълзи. Тогава запявала песен.
"Момичето от люляка съм аз,
живея си сама самичка.
Сред цветове и аромат
на люляците съм Принцеса.
Сърцето ми тъжи и плаче,
не искам, аз да съм сама.
Да имам мил другар мечтая
в люляковата гора."
Пеела тя чудната си песен, а вятърът я разнасял надлъж и шир по света. Един момък в далечна страна чул чудната песен. Скрил песента дълбоко в душата си, и поел по пътища незнайни да търси Люляковата принцеса. Един ден, когато слънцето почти се било скрило зад върхарите той усетил аромата на люляк. Пришпорил коня си и нетърпеливо навлязъл в царството на люляците. Зърнал прекрасното момиче и го обикнал от все сърце.
- Чух песента ти и дойдох другар да ти бъда.
- Добре дошъл при мен. Чаках те толкова дълго.
Страните и се покрили с руменина.
- Аз мечтаех за теб, казало момичето на момъка.
- Твоята мечта ме доведе тук чрез песента ти.
И заживели те щастливо в царството на люляците.
Най - хубавото е когато мечтата на чистото сърце се превърне в реалност. Тази приказка разказва виолетовата пътека на Дъгата.
Само зелената пътека мълчала...
- Защо мълчиш? разкажи ни твоята приказка и тя започнала да разказва...
Зелената си приказка
Някога много отдавна, толкова много преди...
Имало едно дете с чудни зелени очи. То винаги питало, какво е това, откъде е, защо светът е свят и хиляди други неща...
Било любопитно и искало, когато порасне всичко то да разбере. Минавали годините и то растяло. Пораснало голям и силен мъж. С годините научил много, но то никога не му стигало. Мечтаел да знае всичко. Да няма тайни, които не разгадава или не успява да си обясни. Учило много. Най-големият му приятел станала книгата. От нея научавал всичко за света. Пораствайки, разбрало, че да догониш мечта е нужно да учиш и четеш, защото това е пътят към познанието. Книгата е онова тайнство, чрез което докосваш звездите. Момчето със зелени очи станало Учител, за да учи другите на знание и да им предава мъдростта на словото. Защото словото е сила. То е магията на Времето и Вечната Мъдрост. И никога не съжалило, че книгата обикнал с душата си и своето сърце. Повярвайте, Знанието се крие в написаното, а написаното е Вечно! В зелените момчешки очи се оглежда огромната наша Зелена планета, която трябва да обичаме и пазим... В очите му свети любовта към Планетата и Родната Земя. Това разказва зелената пътека на Дъгата, а всички слушат притаили дъх, защото не искат приказката да свършва.
Дъгата приказки разказва. Заслушай се в песента. Когато има дъжд и слънце, изгрява ТЯ красиво - пъстроцветна и приказки реди... и носи вълшебства.
Ослушай се и чуй ги ТИ!
автор:dara33 (Лили Спасова)
