Дъхаво топлите кестени
в уличка морско сумрачна
с едно намигване отнесено
спряха ме рязко и есенно.
Краката уморени и дъха,
поведоха ме запленена
от диря топла и страха,
умора от спомена ометени.
Като от лента филмова,
занизаха се низ епизоди
и паметта ми услужлива
на мига бързо ме споходи.
Там бях мъничко дете
с оченца копчета-мъниста,
стиснало в двете си ръце
кесийка топла и уханно чиста.
Решена аз вече бях-
къс спомен да си гребна
и понеже вече огладнях,
реших-сумата е дребна.
Кога нослето си заврях
в кесийката издълбоко,
очета черни аз съзрях-
гледаха ме лакомо,жестоко.
То бе ромче крехко, хилаво,
тихо до сергийката бе спряло,
облечено бе с яке старо,лилаво
с очи да се опие,тук се свряло.
Усмихната аз даже му намигнах,
кичур къдрав от челото си повдигнах,
подадох му безценната кесийка,
/а то невярващо/
обгърна я като стъклена саксийка.
Смутено то само избълбука :
-Госпожа,аз топля се тука!
-И аз също!-казах замечтана,
погалвайки косица остра,разпиляна.
Това е един бездарен стих-приказка,но реална за случка днешна и напълно спонтанна.
17.11.2009г.
