Днес е МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ....Бих искала да си спомняме и мислим за тях не веднъж в годината ,а ежедневно и ежечасно.Забързани в своето си ежедневие,рядко обръщаме внимание на техните проблеми и трудности.Препятствията,които те изминават и преодоляват са на всякъде...И добре,че влязохме в ЕС,за да ни припомнят/ с евро изисквания и нормативи/ колко неудобни са тротоарите ни за такива хора,колко недостъпни са за тях магазините,болниците и училищата .Сега вече има рампи и подстъпи за хора с колички и физическа невъзможност да преодолеят и 5 стъпала... С това разказче искам да дам капчица надежда и вяра на тези,които са я загубили в трудния си път към изцелението си.
Единадесетгодишната Анджела била поразена от болест, която обезсилва тялото и нервната система. Не можела да ходи, а и останалите й движения били ограничени. Лекарите не хранели особени надежди за нейното възстановяване. Прогнозата им била, че тя ще прекара останалата част от жвота си в инвалидна количка. Обяснили й, че малцина са успели да се върнат към нормален живот след тази болест. Но малкото момиченце било неустрашимо. Докато лежала там, на болничното легло, Анджела тържствено обещавала пред всеки, който желаел да я изслуша, че някой ден отново ще ходи.
Преместили я в специална болница за рехабилитации близо до залива на Сан Франциско. Използвали всички възможи лечения. Терапевтите били очаровани от непобедимия и дух. Те я научили как да си представя — да си представя, че ходи. Ако не можело да се постигне нищо друго, това поне и давало надежда и нещо конкретно, с което да се занимава през дългите часове, които прекарвала будна в леглото. При различните терапии Анджела напрягала всичките си физически сили: и в процедурите, придружени с воден масаж, и в часовете за упражнения. Докато лежала, тя се концентрирала и използвала въображението си, за да си представя, че непрестанно се движи, движи, движи!
Един ден, докато се напрягала с всички сили да си представи, че краката и отново се движат, сякаш станало чудо — леглото помръднало! То започнало да се движи из стаята! Тя извикала:
— Вижте какво направих! Вижте! Вижте! Успях! Помръднах! Аз се движа!
В този момент, разбира се, всички останали в болницата също викали и тичали да се спасяват. Хората пищели, оборудването падало, чупели се стъкла — земетресение люлеело Сан франциско. Но не казвайте това на Анджела. Тя е убедена, че е успяла. И сега, само няколко години по-късно, тя отново е на училище. Ходи със собствените си крака. Без патерици, без инвалидна количка. Нали разбирате, всеки, който може да накара земята между Сан франциско и Оукланд да се разлюлее, може да се справи с някаква си незначителна болест, нали?
Ханок МакКарти
Единадесетгодишната Анджела била поразена от болест, която обезсилва тялото и нервната система. Не можела да ходи, а и останалите й движения били ограничени. Лекарите не хранели особени надежди за нейното възстановяване. Прогнозата им била, че тя ще прекара останалата част от жвота си в инвалидна количка. Обяснили й, че малцина са успели да се върнат към нормален живот след тази болест. Но малкото момиченце било неустрашимо. Докато лежала там, на болничното легло, Анджела тържствено обещавала пред всеки, който желаел да я изслуша, че някой ден отново ще ходи.
Преместили я в специална болница за рехабилитации близо до залива на Сан Франциско. Използвали всички възможи лечения. Терапевтите били очаровани от непобедимия и дух. Те я научили как да си представя — да си представя, че ходи. Ако не можело да се постигне нищо друго, това поне и давало надежда и нещо конкретно, с което да се занимава през дългите часове, които прекарвала будна в леглото. При различните терапии Анджела напрягала всичките си физически сили: и в процедурите, придружени с воден масаж, и в часовете за упражнения. Докато лежала, тя се концентрирала и използвала въображението си, за да си представя, че непрестанно се движи, движи, движи!
Един ден, докато се напрягала с всички сили да си представи, че краката и отново се движат, сякаш станало чудо — леглото помръднало! То започнало да се движи из стаята! Тя извикала:
— Вижте какво направих! Вижте! Вижте! Успях! Помръднах! Аз се движа!
В този момент, разбира се, всички останали в болницата също викали и тичали да се спасяват. Хората пищели, оборудването падало, чупели се стъкла — земетресение люлеело Сан франциско. Но не казвайте това на Анджела. Тя е убедена, че е успяла. И сега, само няколко години по-късно, тя отново е на училище. Ходи със собствените си крака. Без патерици, без инвалидна количка. Нали разбирате, всеки, който може да накара земята между Сан франциско и Оукланд да се разлюлее, може да се справи с някаква си незначителна болест, нали?
Ханок МакКарти
