*извадки от статията на Йово Николов*
Аз, чайките и часовникът на гарата сме най-старите бургазлии. Това е ключовата реплика на бат Петьо Пандира - легендарният бургаски зевзек, бохем и пияница.
Пунктуално погледнато, по-скоро само чайките са най-старите бургазлии, тъй като часовникът на гарата е започнат през 1908 г., а бат Петьо Пандира е роден през 1919 г. Но тези разминавания са сигурно най-малките, които се случват в историите на Пандира. Неговото родно име е Петко Благоев. Въпреки че той е може би най-известният бургазлия, корените му не са от Бургас - баща му е от Карнобат, а майка му - от странджанското село Граматиково. Според краеведа Георги Райков той е роден в поморийското село Каменар, а според други - в махалата между старата болница и старите казарми. През 20-те години това е краят на града, а веднага след тях са започвали лозята. Сега там се намира един от най-хубавите бургаски квартали - „Лазур“. През тази махала е минавал пътят за народния плаж. Точно с плажа е свързан животът на Петьо Пандира. Митко Лисицата-Димитър Георгиев (виден бургаски зевзек, лека му пръст) имаше в личния си архив една снимка, която най-добре показва началото на кариерата на Пет¬ко Благоев като гларус, може би първия. На нея са Христо Георгиев-Рингата, Петко Благоев-Пандира, Георги Кондолов-Шерифа, Тома Димитров-Курназа и Петър Филипов-Румънеца като спасители на бургаския плаж през 1939 г. Петимата каяци са с перфектни тела, позират като на състезание по културизъм - с глътнати кореми и набъбнали мускули. Пандира е може би
Първият български гларус ,
чиито свалки на спасителен пост №10 с чужди туристки се превръщат в легенди.
Някъде от това време е историята за пръстена и царската дъщеря, която ще направи Пандира известен по цялото Черноморие. Седяла царската дъщеря на плажа и плачела. Минал бат Петьо Пандира и я попитал защо плаче. Загубих си пръстена, проплакала царската дъщеря. Не бой се, казал Пандира и се гмурнал в морето. Плувал, плувал, плувал по вода, няма пръстен. Тъкмо да се откаже и покрай него минава паламуд, стиснал пръстена със зъби. Дай пръстена бе, паламуд, изкрещял бат Петьо. паламудът отказва. Дай пръстена бе, паламуд! паламудът отказва. Прас, прас два шамара и паламудът изпуснал пръстена. сграбчил го Пандира, изплувал на повърхността и го върнал на царската дъщеря. Естествено историята има и друг вариант, социалистически. Вместо царската дъщеря пръстена си загубило едно чехкинче. Отиш¬ло то на десети спасителен пост, където работел като спасител бат Петьо, и през сълзи разказало как си загубило наследствения пръстен. Гмурнал се Пандира два-три часа, накрая намерил пръстена - един такъв златен с диамант. Седнал бат Петьо на дъното и започнал да мисли - да върне пръстена или да не го върне. Мислил, мислил, запалил една, втора, трета цигара и продължил да мисли. По едно време чул глас: „Бат Петьо, върни пръстена на момичето!“ Бат Петьо най мразел някой да му казва какво да прави. „Абе кой си ти, че ще ми казваш да върна пръстена?“ „Аз съм твойта съвест“, отвърнал му гласът. „Ниц бе (стига бе на бургаски сленг - бел. авт.), бат Петьо няма съвест“, отвърнал Пандира, пуснал пръстена в гащите и изплувал. Вечерта изпили парите с аверите (приятелите - бел .авт.). Това е единия финал на историята. Другият е, че бат Петьо върнал пръстена на чехкинчето да помни с добро Бургас и Пандира.
