*извадки от статията на Петър Слабаков*
Не мога да си представя Бургас без Петьо Пандира. Както не мога да си представя Созопол без Рашо, бате Насьо, Кервата, Халбата, Хитлера- хора, които олицетворяваха града. Ние бяхме приятели. Пандира беше много контактен и умееше да бъде приятел. Можеше и душата си да даде за теб. Където и да седна, приятели все ме питат: “Кажи нещо за Петьо”. Спомням си и до днес неговите истории. Разказваше как докато бил мобилизиран, трябвало да пази и една мина от Втората световна война, която морето изхвърлило край Варна. И той пази тази мина, но идва един чех /чехи той казваше на дошлите в града селяни/ с гега и пипа. “Не пипай.” Той пипа. “Не пипай.” Пак пипа. “Шлинк – гегата му я намериха в Пловдив.”
Много случки помня с него. Като спасител на морето дошла една мадама да му се моли: “Загубих си пръстена. Той е спомен от майка ми, реликва семейна. Моля ви...” “Гмуркам се – три, пет, осем метра. Гледам на дъното - няма нищо. Излизам и казвам: “Мадам, няма го.” “Моля ви, проверете още веднъж. Разбирате ли какво е това за мен – все едно, че губя нещо от себе си.” “Далдисвам пет, шест, седем, осем метра. Нещо блесва. Пръстена. Сядам долу на дъното, мисля… Съвестта ми казва – Петьо, дай го! Истинският Петьо ми казва – не го давай! Слагам пръстена в плувките си, излизам горе и казвам: “Мадам, няма го.” “Моля ви се.” “И да ми се молите, няма го.” Вечерта го изпихме с апапите.
Беше изпращан няколко пъти в Белене “на поправка”. Питам го: “Петьо, къде се губиш?” А той: “Бях в Оскфордския университет.”
Веднъж ми разказва: “Напил съм се и съм заспал на тротоара. На сутринта някой ме прескача. “Ниц, малката, къде през спалнята ми?”
Езикът му беше много лаконичен. Мисля си, че ако го знаеха автори като Радичков или Валери Петров, щяха да го направят персонаж в произведенията си.”
В една от пиесите Слабака го имитирах. Често съм имитирал гласа му. Знаех, че няма да ми се разсърди. В нашия театър му се пазеше безплатно място и го канехме на всяка премиера.
Бургас е известен като града с най-много актьори. По този повод на едно честване в столицата поканиха около 40 от актьорите. Поканиха и него. Той така занимаваше тогава публиката, такова шоу направи, че всички се забавляваха. Беше самороден артист. Поднесоха му букет, а той с характерния за него жест: “Целувам ви ръка, мадам, на една красива жена” поднесе букета на водещата Мария Тролева. Срещам го на другия ден в “Славянска беседа”. Бях щастлив, че го виждам. Почерпихме се, поръчах сандвичи за мезе. Не беше нито вечерял, нито закусвал. Оказа се, че никой не е предвидил за него хотел и никой не го е поканил. Скитал цяла нощ из града. Видях сълзи в очите му. И този човек, който е известно колко словоохотлив беше, не отрони нито дума. Писал съм за това черна точка на бургаските артисти.
Петьо участва и в един филм “Крайцерът надежда”. След премиерата в София се събра цялата тайфа от филма. Петьо носи едно картонено куфарче с дървени рамчици отстрани и тенекийки. Казва ми: “Слабак, да знаеш какво стана. Като отвориш куфарчето – вътре само карагьоз.” Вечерта – ядене, пиене. Всички бяха доволни. Веселие. По едно време започнаха да се разотиват. Един не каза: “Петьо, има ли къде да спиш?”
И пак ми разказва: “Аз се разхождам в Борисовата градина. Стана един, два, три часа. По едно време ченето ми взе да вика: “Карагьоз, карагьоз.” Мисля си, че хората са неблагодарни.
В Бургас бяха едни от най-хубавите ми години. И сега, колкото пъти си спомня за този град, неизменно се сещам и за Петьо Пандира. Без него Бургас губи част от очарованието си.
