*Легенда*
"В старите летописи се разказва, че българските царе край Волга много обичали мъдрите изречения и сложните гатанки. Когато царят канел своите велможи на пир, той обичал да задава на гостите си трудни въпроси и много се радвал, ако не могат да му отговорят.
Веднъж царят вдигнал в двореца си голям пир, на който имало не само българи, а и чужденци. И точно когато донесли пред него печеното месо и всички чакали да им го раздаде като на свои хранени хора, той изведнъж казал: „Почакайте още малко! Най-голямото парче от печеното ще дам на оня, който ми отгатне една съвсем малка гатанка. "Умълчали се царедворците, защото знаели, че малките гатанки на царя не били никак лесни. А той ги запитал: „Кажете ми, кое е онова животно, което сутрин ходи на четири крака, през деня - на два, а вечер - на три крака." Дълго мислили и велможите, и чужденците, но никой не можал да отговори. А отговорът бил много прост - това необикновено животно е човекът. Сутрин - в утрото на своя живот - той пълзи по земята и ходи на четири крака. На обед - в зенита на своя живот - върви уверено на два крака. А вечер - в залеза на своя живот - добавя към двата си крака и бастуна, и затова тогава върви на три крака.
Друг път царят задал следната гатанка: коя къща има две бели врати и една черна. Дълго мислили царедворците и пак никой не можал да отговори. А отговорът пак бил прост. Тази къща е животът, защото животът на човека минава точно през три големи врати. Първата врата, е неговото раждане и това е бялата врата, най-светлата в неговия живот. Втората врата, през която минава човек, е сватбата и тя също е бяла. А третата и последна врата е вратата на смъртта - тя е черна.
Имало и други гатанки, които задавал царят на волжките българи. Но веднъж станало така, че точно на едно голямо празненство го сполетяла тежка мъка. В залата влязъл с наведена глава прашен конник и му казал, че в далечна Хазария умряла дъщеря му Зора, която тамошният цар - хаганът - похитил заради нейната красота.
Страшна мъка обзела царя и той не можел нито да яде, нито да спи дни наред. „Кажете - рекъл той на своите велможи, - щеше ли моята дъщеря да умре, ако оня злодей не беше видял, че е хубаво и лично момиче? И справедливо ли е красотата на човека да му носи смърт, както стана с моята дъщеря? Кажете ми, справедливо ли е това?"
„Успокой се, царю!" - говорели разтревожените велможи. „Не, отговорете ми!" - казал царят. - Справедливо ли е красотата да носи гибел! Какво ще кажете вие, които уж владеете цялата мъдрост на света. Искам от вас още утре да дойдете при мен и да ми отговорите на този Въпрос. Ако не - ще ви прогоня от двореца."
Угрижени излезли от залата царедворците, но в уречения час всички се върнали при царя.
„Е, намерихте ли отговор на моята мъка? Ако сте намерили бързо казвайте, какво да напиша на гроба на моята дъщеря, на която красотата донесе смърт, а разумът - страдание. Не може светът да е толкова лошо направен, че да няма отговор на този въпрос."
Дълго мълчали царедворците и точно когато тишината започнала да тежи като олово и царят скочил от трона си, за да ги прогони, пред него бавно се изправил най-старият мъдрец и казал:
„Царю, аз зная какво трябва да напишеш на гроба на дъщеря си. Напиши: Смъртта е врата, през която всички ще минат - и красивите, и грозните, и бедните, и богатите. Но от красивия ще остане красив спомен на света, а другият няма и това да остави."
Дълго мълчал и мислил царят. А после изведнъж се изправил и рекъл: „Благодаря ти, човече! Ти каза най-голямата мъдрост на света. Смъртта наистина е врата, през която всички ще минат. Но красивият ще остави красив спомен. А разумният ще помага на хората дори и от гроба. Затова нека знаем това и няма да сме живели напразно на света."
И до днес във волжките земи стои един голям камък, на който са записани думите, които казал оня неизвестен мъдрец."
Хиляда години са минали оттогава и хиляда мъдреци са минали през вратата на смъртта. Но думите на оня мъдрец се повтарят и досега, а това показва, че мъдрата мисъл е по-силна и от смъртта. Тя побеждава дори хилядолетията.
източник:
"По пътя на небесната сърна" 4, стр. 27-29
Петър Добрев
