/китайска притча/
Мъдрецът Туиг-Са-О бил най-учен сред хората. Той знаел всичко, каквото се върши на земята, под земята, във водата и сред звездите. Спокойно и без да бърза сега той правел тези няколко крачки, които го отделяли от гроба, изкопан в неговата градина, сред цветята.
"Днес аз все още сам ще отида до него, но скоро... - мислел си той с усмивка, отивайки всяка сутрин да погледне мястото, което бил си приготвил за свой гроб. - Аз знам много, а тук ще науча всичко останало!"
И той се усмихвал на гроба, който също му се усмихвал сред цветята. И ето че веднъж, когато Тунг-Са-О стоял и гледал към мястото на своя бъдещ гроб към него се приближил един човешки дух.
- А би било хубаво да се поживее още веднъж! - казал духът човешки.
- Защо? - възкликнал мъдрецът. - Само глупакът, като извърви тежкия и уморителен път и стигне пред вратата, се връща обратно и отново извървява целия път.
- Но би било хубаво да се поживее още, а?! - му отговорил духът човешки.
- Човекът, като лалугер изскача от люлката, за да се скрие в дупката. Аз свърших това презряно съществуване! - възкликнал Тунг-Са-О.
А духът човешки въздъхнал и отново рекъл:
- А би било добре да се поживее!
Дълго и мъдро говорил още Тунг-Са-О за безсмислието и суетата на човешкия живот, за страданията, лишенията, болестите, а духът човешки въздишал и повтарял в отговор едно и също:
- Ама би било добре да се поживее!
- Да знаеш и вечно да жадуваш за познание. И колкото повече знаеш, толкова повече се измъчваш от тази палеща жажда. Животът е неизречено мъчение! Животът е вечна жажда и само гробът може да я утоли!
- Хубаво би било да се поживее още! - въздъхнал духът човешки.
И Тунг-Са-О завършил своите разсъждения:
- Да, действително, би било хубаво да се поживее още! - с въздишка казал той.
И в същата минута пред него застанал дяволът, с бяло, бяло лице. Той не носел свещената коса, и късите му коси били светли и меки като коприна.- Поздрав за мъдрия! - възкликнал белият дявол. - Хората пред тебе, Тунг-Са-О, са като трева пред вековен дъб и аз съм готов да ти служа. Аз ще ти върна младостта и ще напълня твоето съществуване с всички радости. Ще ти дам такива знания, ще те науча на такива занаяти и изкуства, че ти ще бъдеш вълшебник и ще изпълваш с радост своя живот и живота около теб.
- А с какво ще поискаш да ти платя? - попитал боязливо Тунг-Са-О. - С моята душа? С живота си?
- Не, не, не! - възкликнал белият дявол. - За нас разказват такива глупости - че отнемаме душата на хората, че им вземаме живота. Това е клевета. Това е незнание. Ти ще преживееш целия си живот без страх и опасения, - а аз ще вървя само на една крачка преди тебе.
- Върви! - казал мъдрецът.
И те тръгнали през гъстата гора, обрасла с непроходими гъсталаци. Белият дявол вървял отпред и разтварял бодливите клони, така че след него мъдрецът да върви спокойно по разчистената пътечка, без да получи нито една драскотина.
"Какъв глупав е този бял дявол! - усмихвайки се си мислел Тунг-Са-О. - Нека да върви сега отпред. Това дори е много добре, ако се налага да се върви зимно време по дълбокия сняг или там, където има много вълчи ями."
Така те стигнали до жилището на могъщия дракон, който докоснал с жилото си Тунг-Са-О и изведнъж Тунг-Са-О отново станал на 18 години. Подмладил се не само той, но и целият свят около него. Наоколо видял много цветя, които ухаели чудно и сред тези цветя пърхали птички, които пеели песни, които той никога не бил чувал, докато бил старец.
И Тунг-Са-О поискал да превърне целия свят в цветя. Когато Тунг-Са-О минавал покрай магазинчето на майстора, който изработвал от скъпоценни камъни всякакви дребни украшения за радост на човешката суета, той казал:
- Аз владея чудни изкуства и занаяти, които не си сънувал! Дай ми да обработя твоите камъни и аз ще ги превърна в дивни цветя.
- Превърни ги, щом си такъв изкусен майстор! - казал бижутерът. И тъй като Тунг-Са-О владеел необикновени умения и необикновени занаяти, той се заел да придаде на камъните невиждани форми. Започнал да извайва цветя от скъпоценните камъни. Огромни брилянти разцъфтели като пищни рози, върху листенцата им слънцето запалвало златни, сини, червени пламтящи точици. Големи смарагди приели формата на блестящи листа. А от сапфирите израснали незабравки.
Като поработил така до вечерта, Тунг-Са-О страшно се уморил и в края на деня отишъл при собственика, да си получи спечеленото.
- Ами току-що при мен беше един бял човек с коси като коприна и той получи всичко, което ти се полагаше! - казал бижутерът. - Току-що си тръгна. Дори се учудвам, че не сте се сблъскали на вратата.
- При такива условия не си струва човек да работи! - промърморил страшно недоволен Тунг-Са-О и започнал да мисли само за наслада и удоволствия.
И точно тогава срещу Тунг-Са-О носели в паланкин 14-годишна девойка, дъщеря на най-богатия и най-знатния мандарин. Момичето било красиво като благоуханно цвете. Краката й били толкова малки, че не можели да направят нито стъпка и това й придавало прелестта на дете. Щастлив би бил онзи, който ще й стане съпруг! Нейните плахи неуверени стъпки биха предизвиквали възторг и нежност в сърцето му като първите стъпки на дете.
Нейните малки очички оглеждали всичко наоколо - дървета, къщи и хора, с такова удивление, сякаш питали: Какво е това?
Тя била толкова невинна.
А малките й ръчички изплашено се държали за края на паланкина, сякаш се страхували, че вятърът ето сега ще подхване това цвете от земята и ще го отнесе във въздуха и няма да го пусне на земята. С други думи, красавицата страшно много се харесала на Тунг-Са-О. А тъй като дяволът му помагал, а може би просто защото Тунг-Са-О бил на 18 години и бил красив - сърцето на крехката красавица забило по-силно, изпълнено с желание.
Мандаринът с възторг се съгласил да даде дъщеря си на най-учения човек и най-великия майстор в страната. Сватбата била отпразнувана с величествена пищност.
Сватбеното угощение вече приключвало и Тунг-Са-О, съпровождан от нескромни шеги, които още повече запалвали пламъка на желанието, оставил гостите си.
Отишъл в покоите на своята жена, за да откъсне там, сред цветята, най-хубавата от всички лилии и с горещи устни да докосне аленото цвете - устните на своята невеста.
И на прага на невестинските покои срещнал излизащия от там бял дявол:
- Аз вече направих това вместо теб!
Заплакал Тунг-Са-О, и светът му се сторил градина, в която растат цветя без аромат и пъстрите птички подскачат безмислено, без да пеят.
Така живеел Тунг-Са-О своя дълъг, дълъг, сив живот докато един път се намерил на брега на дълбок ручей.
През ручея било прехвърлено мостче - леко и не толкова здраво - по него можело да мине само един човек. Първият, който минел по него, би го разклатил така, че следващият би паднал в реката и би се удавил.
И в същата минута, когато Тунг-Са-О се канел да стъпи на мостчето, пред него се промъкнал белият дявол и преминал по мостчето. След него втори тръгнал Тунг-Са-О. Мостчето паднало и Тунг-Са-О се удавил.
Удавил се, приветствайки радостно смъртта - избавителка. Така свършва приказката.
Бой се от белите дяволи! Те не ти отнемат нито душата, нито живота, но оскверняват всичко най-хубаво, което е в душата на човека и отнемат всичко най-хубаво, което той има в живота си.
