Ах, морето... ах, морето в мен остава

-Не мога–казах му. -Не мога!
-Сигурен ли си?- попита ме той.
-Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, ,че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
-Нека ти разкажа…..
И без да чака отговор, започна да разказава:
„Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона ,който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демострираше невроятното си тегло, ръста и силата си …. Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дъряо от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква закадка.Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато бях на шест–седем години още вярвах, ,че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някои от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.Тогава зададох съвсем ясно въпроса :-“Щом е дресиран, защо го оковават ?„.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само, когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:-„Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.”Затворих очи и си представиш беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също….. Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромния силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал за винаги.Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си….”

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога”.
Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
-Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….Цялата си душа!