Кафеникавите листа бавно политаха към гладната земя, издаваха тих шум, и сякаш изчезваха някъде из безкрайното море. Алеята в парка беше цялата покрита с такива листа, а почти голите дърветата ги гледаха с тъжен и съжалителен поглед. Тук-таме някой бор се срещаше и изпъчваше гърди, готов да се пръсне от гордост. Неговите бодли бяха все така зелени, както и през лятото... Както и през пролетта. Както и през зимата. Само нещастните шишарки напускаха дома си и после, намерени от някое дете, се превръщаха я във футболна топка, я в кукла...
- Есента е хубава, нали Рик? - С тънкия си глас прошепна Томи. Наведе се леко, вдигна едно от листата. То, горкото, впечатлено от отдадената му нежност, се наклони към момчето и с любов погали ръката му.
- През есента всичко умира. Но, да, красива е.
- Умира, за да се роди отново. Виж това листо, Рик - продължи развълнувано Томи. - То ще стане част от пръстта, ще се превърне в храна за това огромно дърво.. Не, не трепери, мое малко листенце. Няма страшно. ... За това огромно дърво, а следваща пролет отново ще се роди отново. - Томи пусна листото и то леко се призими.
- Да, Томи... Горкото листо! Толкова скучен живот, нали?
- Скучен ли, Рик? То всеки ден усеща полъха на вятъра... Всеки ден го галят нежните лъчи на слънцето...
- ... Които бавно го изсушават. - Усмихна се леко налудничево Рик.
- Ах, Рик, Рик, Рик!... Нима чувствата не те убиват малко по малко...?- Аз не чувствам, Томи.
- Обичаш ли ме, Рик?
- Разбира се.
- Това не е ли чувство? - Доволен попита Томи.
- Не.. То е по - скоро като навик. Хей, Томи, аз съм свикнал да те обичам!
Смехът на двете момчета прокънтя из празния парк. Клоните на дърветата наостриха уши, едва сега забелязаха децата.
- Рик... А ще си свикнал ли и след... десет години?
- То ме владее, Томи. По - силно е от мен. Пристрастен съм към обичта си към теб.
- И аз те обичам, Рик.
Тънка струйка вятър повдигна две от листата, приближи ги и ги постави отново на земята.
- А ще ме обичаш ли и след десет години? ... Хей, Томи!
- Не знам, Рик. Дали ще съм жив след десет години?
- Нима смъртта може да отнеме любовта ти?
- Не, Рик... Но тя може да ми попречи да ти я докажа - усмихна се момчето. - Виж Луната и Земята. И те са като нас, нали Рик?
- Да видя Земята ли, Томи?
- Да, и те са като нас... На Луната вече й е станало навик да се върти около Земята.
- А Земята е смесица от толкова много чувства!
- Дали Земята чувства, Рик?
- А дали вулканите могат да обичат?
- Прав си, Рик. Колко ли страда камъкът, когато реката отвлече сина му! Хората са толкова глупави!
- Хората ли, Томи?
- Те не обичат камъните. Те ги смятат за камъни.
- Ние сме като Луната и Земята, Томи. Земята обича... Обича дори своите камъни. - Вятърът отново погали листата с такава нежност, сякаш беше тяхна майка, сякаш беше техен баща. - Земята дава живот. А Луната е винаги с нея. Свикнала е да й помага.
- А ако Земята изчезне? Дали Луната ще продължи да се върти, и да се върти...?
- Не, Томи. Защото Земята вече няма да я има.
източник:http://forum.dechica.com/
