Стъкления човек никога преди не бил идвал на Земята. Всичко тук му изглеждало толкова необичайно – дърветата, улиците, сградите... И всичко било толкова красиво и вълшебно. Той обичал всичко на Земята. Освен Вятъра. Защото Стъкления човек бил направен от крехко и нежно стъкло и дори лекия полъх можел да го пречупи на две. За това откакто дошъл тук, не бил излизал от стъклената си къщичка. В слънчев и ясен ден на чупливата му вратичка се почукало съвсем леко и внимателно.
- Кой си ти? – Попитал Стъкления човек.
- Аз съм малко дете. Няма да те нараня – отговорило тънко и невинно гласче.
- Защо си тук?
- Искам да те помоля за малко шоколад – отново се обадил гласа.
Стъкления човек отворил вратата и на прага се показало сладко момченце с червени бузки и големи черни очи. Косата му била разрошена, а дрешките - измърляни.
- Какво е шоколад? – Поинтересувал се Стъкления човек. Не бил чувал за такова нещо през живота си. – Аз никога не съм излизал от моята къщичка. Хубаво ли е навън?
- Никога ли? – Ахнало детето. – Ела с мен. Аз мога да ти покажа толкова много неща! – Въодушевено извикало то.
- Не мога – тъжно му отвърнал Стъкления човек. – Аз съм толкова крехък, че ако духне вятър ще ме пречупи на две!
- Но грее слънце! Няма страшно, ела с мен! – Усмивката на момчето подмамила Стъкления човек и той колебливо излезнал от своята къщичка. За първи път видял дърво на истинско, за първи път усетил лъчите на слънцето.
- Толкова е красиво! – Не се въздържал той.
- Ела, ела! Хайде да тичаме!
- Аз не мога да тичам – въздъхнал Стъкления човек. – Ако тичам ще се счупя.
- Тогава хайде да скачаме!
- Не мога да скачам. Ще се счупя.
- Можем да си играем... с топка!
- Не мога да играя с топка. Тя ще ме удари и ще ме счупи – проплакал Стъкления човек.
- Толкова е тъжно! Няма нищо по – весело от това да тичаш с вятъра, да подскачаш на вола, да можеш да си играеш – извикало детето.
“Там, откъдето идвам никой не си играе. Никой не се забавлява. Там няма слънце и няма вятър. Там всичко е крехко като мен.” – помислил си Стъкления човек.
- Искаш ли да си купим сладолед – продължило детето.
- Аз не мога да ям.
- Тогава... кола?
- Аз не мога да пия.
- Ах, сигурно ти е много трудно! Ела ми на гости у нас! Можем да си играем в басейнчето ми! Времето е толкова хубаво.
- Не мога да дойда у вас. Прекалено крехък съм и ако се ударя в нещо, ще се счупя. Не мога да си играя във вода, защото тя ще повреди стъклото ми.
- Тогава... Хайде да отидем в парка! Ще хвърляме корички на патките в езерото.
- Не мога, защото ще се подхлъзна на тревата и ще падна. И ще се счупя.
На детето му станало тъжно. Искало да зарадва Стъкления човек с нещо. “Сетих се!” Изплезило се по един страшно забавен начин и започнало да се смее от сърце. Стъкления човек само го гледал тъжно.
- Аз не мога да се смея. Направен съм от стъкло – обяснил той.
Стъмвало се. Детето трябвало да се прибира. Стъкления човек останал сам на улицата. Той не можел да се смее, да яде или пък да играе. Но някъде навътре в крехкото стъкло туптяло горещо сърце и това сърце го боляло. Защото нямал приятели. Защото не могъл да се смее, да яде или пък да играе. И защото толкова много хора го могат, а не го разбират.
източник: ето тук
