Вятърът все си търсеше другар в играта. Нали все препускаше насам-натам. Гонеше облаците. И сега съзря птицата. Тя си правеше гнездо.
- Ще съборя гнездото ти - ù каза - ако не дойдеш с мен, ще го съборя.
- Моля те, ветре, не го събаряй! С толкова много труд го изградих. В него искам да отгледам дечицата си.
- Добре, добре. Ще играя с пиленцата ти. Ще е по-забавно. Е, оставям те. До другия път.
Мина време. Вятърът се сети за птицата и мина край гнездото ù.
- Здравей. Аз дойдох. Къде са пиленцата ти?
- О, ветре, още е много рано. Снесох яйчица и сега ги топля, за да се излюпят пиленца.
- Ще дойда друг път. Довиждане...
Когато пак дошъл, птицата хранела новоизлюпените птичета.
- Ветре, ела друг път, моля те. Много са малки. Още не могат да летят.
След няколко дена самотникът вятър дошъл пак.
- Хайде. Стига ме отпраща. Ще съборя гнездото ти, да знаеш. Ако не пуснеш пиленцата си да играят с мен, ще го съборя.
Птичетата вече знаели да летят. Майка им била спокойна за тях. Те полетели в различни посоки и вятърът спрял своя бяг. Мислел след кое да тръгне. Кое да догони...
Вятърът все търси някое птиче, с което да се надпреварва. Все гони някое. Нали и вие, деца, сте виждали това? Вечната му игра продължава. Продължава...
автор:HariMarSui (Харита Колева)
източник:http://otkrovenia.com/
