/Христо Леондиев/
Всички на село колеха по Коледа прасета. По онова време Коледа беше само един от многото празници в църковното календарче. Камбаните трябваше да бият тихо, а шейната с подаръци закъсняваше като повечето неща и идеше чак по Нова година. Така от големия християнски празник беше останало яденето и пиенето.
В тази крайна къща трапезата не беше от най-богатите, но гозбите димяха настина съблазнително. Само Ицко отказваше да се храни. Държеше вилицата си изправена и се мусеше на мръвката.
- Да не си болен? - попита майката.
- Не съм.
- Тогава какво има?
- Искам да ми купите блокче за рисуване! - гласът на Ицко сякаш се изви след парата от чинията, но волята му победи глада.
Бащата отпи от хубавото вино. Мечтаеше един ден да види Ицко художник в София и често му купуваше нови блокчета за рисуване. Не му отказа и сега.
- Можеш вече да се храниш! - настоя майката.
Ицко се усмихна на чинията и набучи каквото плуваше там. Блокчето за рисуване наистина щеше да предреши съдбата му.
Още на другата сутрин Ицко хукна към реката с новото блокче.
- Забрави боичките! - спря го майката.
- Не ми трябват.
- А с какво ще рисуваш? - попита бащата.
Въпросът беше опасен, затова Ицко взе боичките и побърза да хукне към реката. Не тежаха толкова много.
Но някой вече беше изпреварил Ицко. По-точно двама. Единият от тях беше пролетта. Заедно с пролетта на брега на реката стоеше момиче на Ицковите години и разгъваше новото си блокче за рисуване.
- Не цапай листите! - извика той, но не успя да спре четката й навреме.
Уплахата на момичето отмина. Тя премери ръста на Ицко и го сравни със своя. Нямаше нужда даже да се повдига на пръсти, защото на тази възраст повечето момичета изпреварваха момчетата по ръст. И Ицко беше дребосък. Изглежда не харесваше наченатата й рисунка или пък си мислеше, че неговата ще е по-хубава.
- Един ден ще стана голяма художничка! - докачи се момичето.
Ицко отказа да се впечатли и тя едвам се сдържа да не използва превъзходството си по ръст.
- Ние сме от София. Там тате има много познати в Художествената академия.
Цялото село говореше за познатите на баща й. Сам Ицко беше подочул нещо от родителите си и знаеше за черната волга в двора на съседите. Това момиче трябва да беше внучката им.
- Нека видим и твоята рисунка! - предложи тя.
Тогава Ицко доближи брега опасно близо. На свой ред отвори блокчето си и скъса първия лист, от който сръчно сгъна корабче. После го пусна по течението и започна да прави ново.
- Един ден ще стана морски капитан!
Внучката на съседите се смая. Беше хубавелка и Ицко се изкуши да поговори с нея още:
- Моите корабчета преплуват Егейско море и стигат чак до Атлантическия океан!
- А ще научиш ли и мен да правя корабчета? - съвсем се смая съседската внучка. Предложи и недовършената си рисунка.
Ицко сгъна листа много бавно, защото тя трябваше да запомни всяко негово движение. Повтаряше с нокътя си най-важните ръбове. Така неусетно дойде лятото...
- Казвам се Антоанета. Може да се оженя за теб, ако наистина станеш морски капитан! - сподели по едно време съседската внучка.
Ицко почервеня. Тя имаше много скъпи играчки, но хартиеното корабче беше направено само за нея и нямаше цена. Пуснаха го да отплава.
И така още много пъти. В блокчето на Антоанета не останаха повече празни листи и тя предложи готовите си рисунки. Неусетно се изнизваше денят. Слънцето се спусна над гъстите дървета и пое към есента. Разкрякаха се жаби и зажужаха комари. Сякаш се присмиваха на Ицко и имаха право, защото океанът беше далеч.
- Аз ще си вървя! - каза накрая съседската внучка.
Ицко не можа да й попречи. Беше взело да се мръква и той също събра отънялото си блокче. Боичките обаче бяха останали непобутнати и баща му щеше да се усъмни.
Не можеше да се върне така.
Ицко отовори кутията. Изчегърта малко от любимата си боичка и хвърли прахта в реката, която мигом се оцвети синя. Жабите млъкнаха като отровени.
Никой повече не му се подиграваше. Ицко не можа да повярва на ушите си. Огледа се. Напълни с вода бурканче от мляко и разбърка в него всичката синя боя, а после го изля в реката.
Сега Места и Атлантическият океан бяха едно и също.
Рибите обърнаха корем като в Мъртво море. Следващите няколко корабчета стигнаха по-далеч от мечтите на Ицко. Червената боичка оцвети реката точно като Червено море, жълтата като Жълто море и бялата като Бяло море.
Да можеше отнякъде да го види Антоанета!
С тези боички свършиха истинските морета. Ицко взе да си измисля нови, защото цветовете на боичките бяха повече от цветовете на моретата. Така отплава кораб за Цинобър море, а после за Английско червено море и Титанвайс море. Последният лист от блокчето пък замина за Елфенбайншварц море.
Ицко наистина имаше усет за цветовете. От него би могло да излезе добър художник.
Океанът почерня съвсем. Сякаш някой беше излял във водите му от най-черната боя. Той изтри от лицето си ледените пръски и влезе в кают-компанията. Радистът му подаде една телеграма, получена в последния момент. Прибра я в джоба си, без да я прочете.
Жалко, беше твърде малка, за да направиш от нея корабче.
Всички на село колеха по Коледа прасета. По онова време Коледа беше само един от многото празници в църковното календарче. Камбаните трябваше да бият тихо, а шейната с подаръци закъсняваше като повечето неща и идеше чак по Нова година. Така от големия християнски празник беше останало яденето и пиенето.
В тази крайна къща трапезата не беше от най-богатите, но гозбите димяха настина съблазнително. Само Ицко отказваше да се храни. Държеше вилицата си изправена и се мусеше на мръвката.
- Да не си болен? - попита майката.
- Не съм.
- Тогава какво има?
- Искам да ми купите блокче за рисуване! - гласът на Ицко сякаш се изви след парата от чинията, но волята му победи глада.
Бащата отпи от хубавото вино. Мечтаеше един ден да види Ицко художник в София и често му купуваше нови блокчета за рисуване. Не му отказа и сега.
- Можеш вече да се храниш! - настоя майката.
Ицко се усмихна на чинията и набучи каквото плуваше там. Блокчето за рисуване наистина щеше да предреши съдбата му.
Още на другата сутрин Ицко хукна към реката с новото блокче.
- Забрави боичките! - спря го майката.
- Не ми трябват.
- А с какво ще рисуваш? - попита бащата.
Въпросът беше опасен, затова Ицко взе боичките и побърза да хукне към реката. Не тежаха толкова много.
Но някой вече беше изпреварил Ицко. По-точно двама. Единият от тях беше пролетта. Заедно с пролетта на брега на реката стоеше момиче на Ицковите години и разгъваше новото си блокче за рисуване.- Не цапай листите! - извика той, но не успя да спре четката й навреме.
Уплахата на момичето отмина. Тя премери ръста на Ицко и го сравни със своя. Нямаше нужда даже да се повдига на пръсти, защото на тази възраст повечето момичета изпреварваха момчетата по ръст. И Ицко беше дребосък. Изглежда не харесваше наченатата й рисунка или пък си мислеше, че неговата ще е по-хубава.
- Един ден ще стана голяма художничка! - докачи се момичето.
Ицко отказа да се впечатли и тя едвам се сдържа да не използва превъзходството си по ръст.
- Ние сме от София. Там тате има много познати в Художествената академия.
Цялото село говореше за познатите на баща й. Сам Ицко беше подочул нещо от родителите си и знаеше за черната волга в двора на съседите. Това момиче трябва да беше внучката им.
- Нека видим и твоята рисунка! - предложи тя.
Тогава Ицко доближи брега опасно близо. На свой ред отвори блокчето си и скъса първия лист, от който сръчно сгъна корабче. После го пусна по течението и започна да прави ново.
- Един ден ще стана морски капитан!
Внучката на съседите се смая. Беше хубавелка и Ицко се изкуши да поговори с нея още:
- Моите корабчета преплуват Егейско море и стигат чак до Атлантическия океан!
- А ще научиш ли и мен да правя корабчета? - съвсем се смая съседската внучка. Предложи и недовършената си рисунка.
Ицко сгъна листа много бавно, защото тя трябваше да запомни всяко негово движение. Повтаряше с нокътя си най-важните ръбове. Така неусетно дойде лятото...
- Казвам се Антоанета. Може да се оженя за теб, ако наистина станеш морски капитан! - сподели по едно време съседската внучка.
Ицко почервеня. Тя имаше много скъпи играчки, но хартиеното корабче беше направено само за нея и нямаше цена. Пуснаха го да отплава.
И така още много пъти. В блокчето на Антоанета не останаха повече празни листи и тя предложи готовите си рисунки. Неусетно се изнизваше денят. Слънцето се спусна над гъстите дървета и пое към есента. Разкрякаха се жаби и зажужаха комари. Сякаш се присмиваха на Ицко и имаха право, защото океанът беше далеч.
- Аз ще си вървя! - каза накрая съседската внучка.
Ицко не можа да й попречи. Беше взело да се мръква и той също събра отънялото си блокче. Боичките обаче бяха останали непобутнати и баща му щеше да се усъмни.
Не можеше да се върне така.
Ицко отовори кутията. Изчегърта малко от любимата си боичка и хвърли прахта в реката, която мигом се оцвети синя. Жабите млъкнаха като отровени.
Никой повече не му се подиграваше. Ицко не можа да повярва на ушите си. Огледа се. Напълни с вода бурканче от мляко и разбърка в него всичката синя боя, а после го изля в реката.
Сега Места и Атлантическият океан бяха едно и също.
Рибите обърнаха корем като в Мъртво море. Следващите няколко корабчета стигнаха по-далеч от мечтите на Ицко. Червената боичка оцвети реката точно като Червено море, жълтата като Жълто море и бялата като Бяло море.
Да можеше отнякъде да го види Антоанета!
С тези боички свършиха истинските морета. Ицко взе да си измисля нови, защото цветовете на боичките бяха повече от цветовете на моретата. Така отплава кораб за Цинобър море, а после за Английско червено море и Титанвайс море. Последният лист от блокчето пък замина за Елфенбайншварц море.
Ицко наистина имаше усет за цветовете. От него би могло да излезе добър художник.
Океанът почерня съвсем. Сякаш някой беше излял във водите му от най-черната боя. Той изтри от лицето си ледените пръски и влезе в кают-компанията. Радистът му подаде една телеграма, получена в последния момент. Прибра я в джоба си, без да я прочете.
Жалко, беше твърде малка, за да направиш от нея корабче.
