Попаднах на една авторка на къси разказчета-Ирена Бочева,която ме впечатли не само със сюжета на творбите си,но и с тънкото си светоусещане за силата и красотата на морето,пропито в разказите и .Предлагам ви две именно такива "морски" произведения-"Ланголиерите" и следващото "Зелен хайвер".Приятно четене!
"Тишината е толкова осезаема, че можеш да почувстваш хладният й дъх, хапещ ухото ти. Наоколо само улични котки, доскоро галени от ресторантските готвачки, внезапно осиротели. Гледат те с огромните си зелени очи, хипнотично привличащи. Дали от самотата, дали от липсата на жива душа наоколо, не можеш да се откъснеш от тях. Атлазено черната котка извива глава към мен и бавно се отдалечава, сякаш иска да я последвам. Водена от някакъв първичен, неосъзнат импулс, тръгвам след нея. Крайбрежната улица е пустинно тиха. След края на сезона сякаш е настъпил и краят на света. Хотелите са пусти и изгубили смисъл, превърнали се за миг от оазиси на греха в огромни пресъхнали кладенци, жадно поглъщащи в бездънната си паст всеки звук, всеки признак за живот. Притаили в себе си аромат на уиски и пури, баровете след миг ще отворят... или поне така изглежда на пръв поглед. Всичко си е същото. Просто хората внезапно са изчезнали... Котката спира и се ослушва. Някъде в далечината се носи протяжият вик на кукумявка. Никога не съм предполагала, че мога да изтръпна само от един звук. Злокобен. Тих. Пронизващ. Сякаш съм се озовала на онова летище в „Ланголиерите" на Стивън Кинг, в онзи отрязък от време, застинал в очакване да бъде разкъсан между миналото и бъдещето. В несъществуващото. Самата аз се чувствам почти нереална, времева прашинка, блуждаеща по пустия бряг. Времето е спряло. Тихо диша само морето - хладно, тъмносиньо и спокойно, огледално отразяващо лъчите на есенната луна. Някъде между залеза и нощта потъвам сред вълните. Меланхолията постепенно напуска тялото ми, прогонена от ледената вода. Кожата ми гори, сърцето ми лудо пулсира, разтуптяно от рязката смяна на температурата. На границата между деня и нощта, между миналото и бъдещето, между разума и лудостта се ражда мигът. Не онзи измисленият, секундарният, до стотни отброяващ обратния път към смъртта.
А онзи миг, който усещаш с всяка милиардна клетка от тялото си, който трепти и се разлива по вените ти. Чувствам се свободна, прогонила призрачните сенки на миналото. Ланголиерите са далече, вече не не чувам тишината им... Имам още малко време... Време за надежда... за болка... за живот. И тук, в този миг, на самотния бряг, потънал в бездиханно безвремие, се чувствам по-жива от всякога."
автор:Ирена Бочева
източник:тук
