Белег ясен на челото от подкова
имаше си баща ми от преди ,
често венец от болка като олово
разпъваха нам любимите черти.
Нявга на младини личен кон
си имал-Алчо, викали му те.
Такъв,един непокорен вихрогон
с буйна грива и тънички нозе.
Дете със гръб-луна и бяла риза
и мустанг,опърничав и плашлив,
те били неразделна симбиоза-две в едно
сила и младост дива,преплетено кълбо.
Двамата печелили селските кушии –
на тате гордостта,
пак двама криели сълзи и рани-
на мама горестта.
Заедно били в страха и болката си спотаени,
и пак двама с къшей хляб или захар-споделени.
Веднъж извел го баща ми във полето,
да полудеят сред безкрая смело,волно.
В смръщен спор били облаците от небето,
и разцепили гърмежи тишина злокобно.
В миг Алчо изпънал се уплашено и диво,
рязко извисил се над господаря си момче.
Пред статуята митично древна и красива,
не огънало се и не трепнало крехкото телце.
Алчо рязко свил снага-дъга в страни,
искал господаря си от удара да пощади,
ала уви- за жалост не успял съвсем,
алена следа дарил му под ваклия перчем.
В мигом скършило се малкото телце,
отпуснало се,полегнало в конските нозе.
Алчо дълго кръвта от раната му със сълзи
отмивал,с опашка гонел хищните мухи.
Подир време по пътя минал един колар
и що да види-скулптура една насред полето:
верен страж,мил,грижовен,четириног другар
с дете заспало кротко,бездиханно във нозете.
2009г.автор:
